— Да. Някой ми позвъни по телефона и ми каза. Братът на Джойс. Какво общо има той с това?
— Искал пари — обясни детективът. — И ги е получил. След което в подходящ момент е бил удавен в един поток.
Гласът му запази суровия си тон, който бе придобил преди малко.
— Лицето, което ми каза това — рече, — бе разяждано от състрадание. Намираше се в ужасно състояние. Аз съм по-различно устроен. Наистина той е бил само едно момче, но неговата смърт не бе случайна. Тя, както много неща в живота, беше резултат от неговите постъпки. Искал е пари и е поел риск. Бил е достатъчно умен, достатъчно съобразителен, за да знае, че се излага на риск, но е искал пари. Момченце на десет години, но причината и следствието си имат своята желязна логика и не подбират дали си на трийсет, четирийсет или деветдесет. Знаете ли за какво се сещам най-напред при такива случаи?
— Вероятно — рече събеседничката му — повече ви занимава мисълта за справедливостта, отколкото за състраданието.
— Моето състрадание няма да помогне на Леополд. Той вече не се нуждае от помощ. Справедливостта, ако с наша помощ успее да възтържествува, защото мисля, че и вие разсъждавате като мен по този въпрос — справедливостта също едва ли ще му помогне. Но може да помогне на някой друг Леополд, може да спаси живота на някое друго дете, ако можем достатъчно бързо да разкрием престъпника. Човек, който е убил повече от веднъж, за когото убийството е начин да си осигури безопасността, е извънредно опасен. Сега отивам в Лондон, където ще се срещна с определени хора, за да обсъдим какво да предприемем. Ще се опитам да ги спечеля на моя страна в този случай.
— Може да се окаже трудно — отбеляза госпожица Емлин.
— Не, не мисля. Начините и средствата може да са трудни, но мисля, че мога да ги убедя в това, което зная. Защото на тях им е известна логиката на престъпния ум. Има още един въпрос, по който се нуждая от вашето мнение. Този път само мнение, не доказателство. Мнението ви за Никлъс Рансъм и Дезмънд Холанд. Мога ли да разчитам на тях?
— Бих казала, че и двамата заслужават абсолютно доверие. Това е мнението ми. В много отношения демонстрират значителна глупост, но това е само за повърхностното в живота. В основата си са здрави като ябълка без червеи.
— Все тези ябълки — тъжно изрече Еркюл Поаро. — Трябва да тръгвам. Колата ме чака. Очаква ме още едно посещение.
Двайсет и трета глава
— Чухте ли какво става в Куори Уд? — попита госпожа Картрайт, слагайки пакет брашно в пазарската си чанта.
— Куори Уд ли? — повтори Елспет Маккей. — Не, не съм чула нищо. — Тя си избра пакет корнфлейкс. Двете жени се намираха в наскоро открития супермаркет.
— Казват, че дърветата там били опасни. Тази сутрин пристигнала група лесовъди. Става дума за стръмния склон, където едно дърво се е надвесило встрани. Сигурно се страхуват да не падне. Нали миналата зима гръм удари едно дърво, само че то беше по-нататък. Щели да копаят около корените на дърветата. Май доста дълбочко. Жалко. Ще загрозят мястото.
— Ами сигурно знаят какво вършат. Някой трябва да ги е повикал.
— Има също и двама полицаи, за да не се приближават хора, защото можело да е опасно. Щели да търсят кои дървета са заразени.
— Ясно — рече Елспет Маккей.
Навярно наистина й беше ясно. Не че някой й бе казал, но тя не се нуждаеше от това.
Ариадни приглади телеграмата, която току-що й бяха донесли. Беше свикнала да получава телеграми по телефона и тогава трескаво започваше да търси молив, за да ги запише, като винаги настояваше да й се изпрати копие, затова доста се слиса, когато отново получи, както тя си каза, една „истинска телеграма“.
МОЛЯ ДОВЕДЕТЕ ГОСПОЖА БАТЛЪР И МИРАНДА В АПАРТАМЕНТА СИ ВЕДНАГА. НЯМА ВРЕМЕ ЗА ГУБЕНЕ. ВАЖНО ЛЕКАР ОПЕРАЦИЯ.
Тя отиде в кухнята, където Джудит Батлър правеше желе от дюли.
— Джудит — каза госпожа Оливър, — идете и опаковайте малко багаж. Връщам се в Лондон, а вие с Миранда идвате с мен.
— Много мило от ваша страна, Ариадни, но имам много работа. Защо скочихте така изведнъж? Непременно днес ли трябва да си тръгнете?
— Да. Налага се. Така ми предадоха.
— Кой ви го каза? Вашата икономка ли?
— Не — отвърна тя. — Друг човек, на когото се подчинявам безпрекословно. Хайде, побързайте.