Георги Марков
Празното пространство
Беше стоял дълго на прозореца срещу двете тополи, тези млади гиганти, които стърчаха над цялата околност. Беше гледал игривото, ритмично люлеене на върховете, тромавото поклащане на ниските оголени клони, лъскавата нежна кора на стъблата, изприщена тук-там от малки рани, които показваха местата на неродените клони, трайни, разрастващи се спомени за умрели зародиши, застинали в безкрайното време на своето появяване.
Беше си представял движението на соковете (невидимите потоци), които отиваха нагоре като по булевард и почти не се вливаха в малките улички долу, както не бяха отделили нито капка на обречените зародиши, за да предопределят съществуването, полусъществуването и несъществуването. Едновременно си представяше буйния растеж на клетките по върха на стъблата, неудържимото им размножаване и стремителна страст и малко под тях повяхването, тихото умиране, изсъхването. Беше си помислил, че всъщност това е някакъв закон на движението нагоре.
От силния напор на вятъра голямата топола се огъваше и засланяше по-малката топола. Те допираха клоните си леко, с непохватна нежност, учудени от неочакваната възможност да се приближат, да сплетат клоните си така, както биха сплели корените си.
Зад тях бавно течеше празното пространство на небето, белезникаво мъртвило, което от време на време се разкъсваше от живачния блясък на плененото слънце.
Това усещане му беше познато. Той чувствуваше предопределената самота на тялото си, безумното усилие на гръбнака да поддържа безсмисленото състояние, отмереното биене на пулса и гниещата тишина, която изпълва слуха със спомените за разни звуци, като викове, долетели от задгробния живот, и бавното вцепенение на мисълта, съзнала собствената си невъзможност в празното пространство…
До преди това беше треперал, внезапно разсъблечен, гол под студения вятър, с онази неудържимост на трескавия човек, който няма где да се подслони и завие. Беше се видял като озлочестен нещастник, обзет от сантиментално съзнание на своята безпомощност, умоляващо жалък с амбициите си и този болезнено съзнаван гърч на завистта, който крещеше:
— А аз!
Празното пространство насмешливо мълчеше, за да настъпи смирение и разкаяние. Но при амбициозния човек разкаянието се превръща в самообвинение, защото характерът непрестанно изнасилва истините.
„Ето — беше си казал той, — единственото, което ми остава, е да седя и да работя. И в този момент трябва да правя това, а не мога! Много искам, имам най-голямото желание, готов съм да умра, но да направя нещо, а не започвам, защото знам, че няма да мога! Не става въпрос за неувереност, та аз съм бил винаги уверен, повече, отколкото трябва, чувствувал съм се сигурен, но сега съзнавам, че желанието е едно, а възможностите са друго, но не искам да призная, защото ме боли…“
После небето беше потъмняло. Вятърът продължи да напира и двете тополи продължиха да се стремят една към друга. Чуваше се свистенето, познатият писък на клоните, ту усилващ, ту отслабващ.
До него жена му кротко спеше. Беше допряла глава на рамото му, той усещаше струята на дъха й, бавното ритмично вливане на нейната топлина в него.
„Ние двамата! — мислеше си той. — Какво представляваме ние двамата? За какво сме се събрали под този юрган? Свързва ни само един навик и нищо друго! Ние и двамата го съзнаваме и затова така често се ненавиждаме, всеки смята, че е измамен от другия, че е проиграл живота си заради другия, че трябва да бъде обезщетен! Не се разбираме и не желаем да се разбираме! Навикът ни е лишил от всяка новост, от всяка свежест, ние не се виждаме, колкото и да се гледаме, съществуваме у дома като прастари портрети, с които всички са свикнали и от години никой не е погледнал. Ние сме двама стареещи скопци, принудени да живеят под един покрив, отвърнати един от друг заради взаимната си неспособност…“
Тя дишаше равномерно, дълбоко, в състояние на тежка непробудност и това го дразнеше. Той виждаше във всичко нейната себичност, даже в спането.
— Какво ти е? — беше го попитала вечерта, докато стоеше пред огледалото и масажираше лицето си.
— Работа — отвърна той, и продължи да прелистя книжата по бюрото си.
— Всеки работи — каза тя фразата, която бе казвала хиляди пъти.
Илиев беше замълчал. Жена му продължаваше да масажира лицето си пред огледалото. Друг път не можеше да понася това безкрайно пляскане с пръсти по бузите, тази барабанена игра, осветена от равния блясък на очите, пропита от женски фанатизъм и глупост. Искаше да й извика.
„И да се пляскаш, и да не се пляскаш, ти си на тридесет и пет години, бръчките под очите ти се виждат от един километър, кожата на ръцете ти лъщи и вените на краката ти вече синеят!“