Тази вечер не я забелязваше.
— Можеше да излезем някъде — беше казала тя за милионен път. — Не ми се седи тука!
— Излез! — отвърна той, зарадван, че наистина ще се махне, няма да го угнетява с присъствието си, с движението си, дори със съществуването си.
През последните години на техния безкраен брак беше забелязал как все по-силен и неутолим става нейният стремеж да разнообрази живота си, да се случи нещо, да изживее нещо интересно, непременно приятно. Заплахата на старостта я тласкаше към безскрупулни надежди, но тя беше страхлива, твърде много я обременяваше положението, което не би желала да пожертвува. В края на краищата всичко си оставаше вечерно въздишане по пропуснатия ден. И баналната неудовлетвореност на всички жени.
„Бога ми — казваше той със злорадство, — те цял живот се стремят да получат това, което природата им е отнела й никога няма да им даде. Те не искат да се помирят, че не могат да бъдат мъже!“
Тя продължаваше да стои пред огледалото, а той напразно се опитваше да се съсредоточи. Никога до тази вечер не беше изпитвал такава необходимост да остане сам, да се отдели от всички моменти на всекидневието, да спре потоците на всички външни усещания, досадното жужене на дребни насекомни мисли и да реши. Той вярваше, че спокойствието ще му донесе разбирането, макар и да съзнаваше, че няма нищо за разбиране.
„Трябва да помисля и да реша!“ — беше си казал той с неясното намерение да действува, да извърши някакви промени в живота си, от които нататък всичко щеше да бъде ново.
— Бъди така добър да ме откараш! — каза тя, докато поставяше аркансил на миглите си. После идваше ред на туша, петнадесет минути полуидиотски физиономии, от които трябваше да остане възможно най-привлекателна.
— Добре — отвърна той. Да може да я откара някъде, откъдето няма да се върне.
После трябваше да гледа ужасния процес на обличането. Тя доста се колеба с кои обувки да излезе, смени чорапите, после отново обувките и отново чорапите, а той си мислеше, че тя нарочно го измъчва и се наслаждава на нервите му. Беше му отвратително да гледа закопчаването на жартиерите, непоносимата голота на познатото тяло и неспокойните изпитателни погледи, които проверяваха всичко в огледалото. Той мълчаливо я ругаеше, наричаше я с най-обидни имена, радваше се, че въпреки фантастичните й усилия тя не е това, което преди години представляваше, че инстинктите я правят смешна…
В колата мълчаха. Това беше обичайното им състояние, техните думи нямаха съдържание, дори информациите бяха вяли и опустошени, а интересът принудителен. Всички опити да говорят за нещо винаги отиваха в задънената улица на познатите, неизменните заключения. Те представляваха двама затворници, осъдени на доживотен затвор. Съвместност, която е равносилна на смъртна присъда, тъй като бяха умрели всички взаимни движения на мисли и на чувства, както и на всички възможности да се родят помежду им нови интереси.
Пред хората възпитанието ги заставяше да симулират почтителна взаимност.
В колата той си мислеше:
„Дори не ме попита какво става с мене! (А тя вече го беше питала.) Все едно й е, както и на мене ми е все едно къде отива, какво ще прави, кога ще се върне и не би могло да бъде другояче! Ние двамата един с друг, един до друг…“
Тя седеше до него като манекен, винаги заела някаква поза, която трябваше да предизвиква външното внимание. Илиев си мислеше, че жена му непрестанно съзерцава позата си и се самонаслаждава. На кръстовките и пред светофарите, където колата спираше и където уличните лампи осветяваха лицето й, тя сякаш се превръщаше в истински паметник на женско достолепие и снизходителна важност. Той улавяше погледите на младите момичета по тротоарите, които се взираха в нея, ония характерни женски погледи, пълни с любопитство и върл антагонизъм.
„Какво правя? Къде отивам? Защо отивам? Какво търси тя до мене?“ — отведнъж се беше попитал той, много засрамен, че дори в тази решителна и съдбоносна вечер трябваше да играе ролята на шофьор, който развежда скучаещата си жена.
Беше я оставил пред входа на някаква приятелка и веднага подкара колата към дома. Караше с голяма скорост, което го приближаваше към познатото ново състояние, изпълнено с възбуда и раздразнение. Илиев продължаваше да си вярва, че може би наистина нещо ще се промени, без да подозира, че се отнася към тази промяна като към тайнство, което трябваше да се осъществява от някакви външни сили. Сляпа вяра или романтично увлечение, което го превзе със твоята свежест. И той бързаше.