Живееха в крайградска къща, на горния етаж, точно срещу двете тополи. Долният етаж принадлежеше на цирков артист и жена му. Той беше пенсионер, бивш клоун, когото децата преди петдесет години си спомняха. Жена му, много по-млада, бе приела това съжителство с определена цел. Трябваше да се грижи за стареца до смъртта му, след което наследяваше апартамента, място в Бояна и имуществото му. Сделка, обвързана със сигурността на брака.
Илиев мина покрай светналите прозорци. Бившият клоун, както обикновено, седеше в кухнята и пишеше тото-фишове или стихове. Това бяха увлечения, на които се отдаваше страстно, въпреки че нито печелеше на тотото, нито печатаха стиховете му, въпреки че в разкапаното му от някаква болест тяло почти нямаше сили. Жена му очевидно отсъствуваше. Тя излизаше всяка вечер с любовника си, за когото смяташе да се омъжи след смъртта на стареца. Отначало беше спазвала приличие, но животът на стария клоун прекали със своята продължителност. Той ревнуваше, плачеше пред Илиев с хълцане и ридание и тогава лицето му много напомняше на гримирания някога клоун, смешна идея, обляна с много сълзи.
Илиев изкачваше стълбите и си мислеше:
„В къщата сме само той и аз, само аз и той!“
Тази еднаквост му се стори предизвикателно символична, предопределен и многозначителен момент от неговия живот.
„И аз съм клоун, но за съжаление не толкова стар!“ — би извикал той, ако не се страхуваше от подобна откровеност.
Влезе тихо, съблече се и превъртя ключа.
Светлината струеше от ъглите на стените, измъчена, насила доведена светлина, която нямаше нищо общо с крещящото сияние на онази, другата лампа, която той виждаше в паметта си като привързано с жица слънце… над главата на детето. То препускаше из единствената стая, залиташе и като че ли всеки момент щеше да падне. Много беше жизнено, смело дете, което се катереше навсякъде, събаряше всичко и не се боеше от чуждите погледи.
— Хей! — извика то и се покатери върху колената на Илиев.
Като усещаше пъргавината и силата на малките мускули, той го повдигна, обзет от непознатата нежност, че държи в ръцете си дете. То го загледа подозрително, подразни се от ласките му и отведнъж се изплези. Илиев се засмя и го целуна.
— Хей! — извика то, засегнато от своеволието на възрастния. — Пусни ме! — И размърда енергично рамената си. Приличаше на пърхащо животинче, което знае силата си и слабостта на възрастните към него.
После пак запрепуска из стаята, спря се пред вратата, опита се да достигне дръжката, но не успя, подскочи и пак не успя. Обърна се и загледа госта. Гледаше го втренчено, сякаш искаше да му внуши сериозността на цялото положение.
Илиев също го наблюдаваше. Тези подвижни тъмни очи, които отразяваха светлината на всяко намерение, бликнало с лекота, самородно, с безусилното спокойствие на устните, които можеха да оформят всякакви звуци, с подкупващите трапчинки на бузите, винаги приготвени за смях, и разширените ноздри с тяхното тежко, осезаемо дишане, цялата сумтяща сила на младия организъм, която го превръща в непрестайно движение и шум, всичко това напомняше познатото лице на бащата.
Тази прилика на два спомена отново го върна към вчерашното особено чувство, неопределено и всеобхватно. То идеше с отваляващия страх на онзи тъй символичен сън, който Илиев още не можеше да проумее. Някой кръвожаден и жесток го гонеше по билото на планината, а той не смееше да се обърне. Нищо не виждаше, светът нямаше нито цвят, нито обем, но той знаеше, че някъде отзад се приближават страшни очи, устремени в него, очи, които искаха да го погълнат. Той бягаше с всички сили, но страхът подкосяваше краката му, очите го застигаха. Те бяха съвсем наблизо, много наблизо, може би ще го докоснат по врата, точно по врата, не можеше да издържи повече и отведнъж се намери върху ръба на гигантска скала. Очите бяха отзад, те се приближваха с движението на пиявици и той чувствуваше онзи хлад преди докосването, не издържа и започна да пада в пропастта на безкрайното празно пространство…
А може би не беше сън, а тайнствена, огромна мисъл, неразчетено съдържание, която обхващаше цялото му същество, държеше го в плен на своята загадъчност.
Беше се уплашил, цял ден потръпваше и си мислеше какво ли може да се случи.
„Днес сигурно ще катастрофирам!“ — казваше си той, обзет от несигурност и фатализъм.
И същата вечер, като видя приликата на детето с бащата, след всичко, което се беше случило, отдаде голямо значение на своя сън, смяташе, че той просто е предусещал бъдещето, както кучетата надушват опасността. Това беше върхът на всичките му преживявания, действителни и измислени. Венецът върху главата на този Сомов.