Бяха в залата. Илиев седеше на своето традиционно място, председател на комисията. Признание, което вече десет години шествуваше из института, за да поддържа несъмнеността на неговия авторитет.
Бяха запалили лампите. Той нареждаше на такива заседания да се запалят всички лампи, макар и сред бял ден. Винаги беше намирал, че отсъствието на традиция и възпитание лишава подобни моменти от необходимата тържественост, онова подчертаване на особеността, на отговорността и още, както той се изразяваше, на „неповторимостта“.
— Знаете ли, че това действува на настроението! — беше казал един от членовете на комисията, забележителен професор. — Аз се радвам на светлината на прожекторите и като ги угасят, ми е тъжно!
— Вие умеете, вие всичко умеете, драги Илиев! — казваше другият от членовете на комисията, доктор на техническите науки.
Беше твърде приятен състав от специалисти, които гледаха на предстоящата работа като на интересно удоволствие. Той чувствуваше тяхното разположение, слушаше духовитостите, които си подхвърляха един на друг, остроумните коментарии по разни проекти и се радваше, че стои начело на такъв технически елит.
Професора се смееше язвително.
— Не могат да ме изненадат, не могат да ме изненадат! — казваше той за проектите, които трябваше да разгледат. — Знаете ли каква е трагедията на нашите хора? Тръгнат добре и в оня миг, когато узнаят това, край, спират, възхищават се на себе си и цял живот тъпчат на едно място!
— А аз мисля, че това е просто липса на талант! — отвърна докторът на техническите науки. — Какво мислите, Илиев?
— Мисля, че такъв е резултатът, когато се работи за пари! — отвърна той.
А професорът отново захвана:
— Погледнете, елементарно мислене! Никакъв риск, никаква авантюра, права пътека по асфалта, как не ги е срам! Боже мой, с машинни инженери ли работим, или с тенекеджии!
Тия вътрешни конкурси бяха измислени от Илиев и се обявяваха периодически за определени теми.
Върху голямата маса шумеше паусовата хартия, покрита със сплетени тушови линии, които блестяха съзерцателно очакващи, тържествени. Илиев обичаше да казва:
— Това е боята на моята професия!
Той само се навеждаше и с полулюбопитство, полуразсеяност диреше върху проекта онова, което му трябваше. Стигаше му един поглед върху изчисленията или върху чертежа, И картинката беше ясна. Той се любуваше на тази яснота, радваше й се като на доказателство за безспорното му превъзходство.
— Каква досада! — викаше професорът. — Тия работи ги правят студентите в кръжоците! Може ли такова нещо! То на машина ли е? Струг? Че в техникумите по-добре ще ви го начертаят!
Илиев се смущаваше от тази категоричност на професора, той винаги щадеше самолюбието на проектантите, смяташе грешките за случайни недоразумения, или пък подсказваше, че има и по-сполучливо разрешение. И всичко това отново и още по-силно го изпълваше с достолепие и себеувжение.
Най-напред разгледаха специалния кран на една млада инженерка. Момичето беше сбъркало в натоварванията, но докторът на техническите науки се зае съвсем галантно да обясни в какво се състои работата. Професорът сумтеше и отведнъж изтърси:
— Слушайте, Илиев, защо не изисквате повече от тях! Не можете ли? Искайте, и те ще дадат!
По-късно, спомнил си тия думи, Илиев щеше да се разтрепере.
„Не можете ли?“
Защото очевидно този професор можеше да си позволи такъв тон. Илиев знаеше, че той е чудесен теоретик, завиждаше му за знанията и някак неволно му подражаваше.
Имаше у него такава особена способност да подражава на всичко, което види ярко и силно съвсем несъзнателно, неусетно. Ако разговаряше с интересен и силен събеседник, след време той отведнъж открива, че се е опитал вече да разговаря като „оня“, че си служи със същите наблягания, със същите форми и дори жестовете му са някак подобни. Ако прекарваше продължително време с интересно лице, после се улавяше, че някак имитира, поел е върху себе си изразите на това лице. Всичко това му причиняваше неприятното усещане, че е слабохарактерен, неустойчив човек, който се влияе от било и не било.
Беше уверен, че и когато не се самонаблюдава, пак подражава, и се питаше дали другите забелязват неговата подражателска способност.
Това му беше във висша степен неприятно. Затова и се стараеше да не гледа събеседниците и съвсем умишлено се опитваше да противопостави различен, свой тон. Но какъв беше ужасът му, когато след време пак неусетно този свой тон се загубваше и той чувствуваше върху лицето си, в звученето на гласа си, в пъргавината на движенията си своето тъй противно превъплъщение.