След инженерката минаха още два проекта, съвместно изработени, но пак с оценката на професора:
— Банално! Това може да се препише от всеки справочник!
Тогава някак незабелязано дойде ред и на този Сомов. После, обзет от фатализъм и фантазьорско произволничене, Илиев щеше да каже, че най-тежките събития в живота му са се появявали винаги незабелязано.
Той наблюдаваше късите си месести пръсти, които разгръщаха шумящата хартия, ноктите, изцапани от туш и мастило, и чакаше да види какво ще излезе. Професорът дъвчеше парче вестник, а докторът по техническите науки си поставяше ново камъче в запалката, като небрежно чакаше. Бяха се поуморили вече.
Пред тях се откри доста груб чертеж на сложна металообработваща машина с програмно устройство.
— Кибернетичен струг! — извика професорът с всичката ирония, която лицето на Илиев трябваше да поеме.
— Интересно! — каза докторът на техническите науки и заряза запалката.
Това беше новост, но не кой знае каква новост, а по-скоро мода. Илиев помнеше, че веднага забеляза странността на принципа в работата на машината, наведе се напред, струваше му се, че тук има голяма бъркотия, зае се с изчисленията и веднага се удиви на особеното съчетание на няколко фактора. Погледна предпазливо към останалите в комисията. Пръстите на професора се плъзгаха внимателно по линиите на чертежа, докторът на техническите науки чукаше с показалец върху решението за превод на програмата.
— Видели ли сте го някъде това? — попита той.
— Не — каза Сомов. — Мисля, че не е трудно да се сети чонек.
Илиев се съсредоточи. Явно, ставаше въпрос за съвсем нов принцип на действие, очевидно много силен и органичен принцип, чужд на познатите кибернетични имитации.
Те поеха интригата на проекта, върнаха се назад и се зачетоха с необикновен интерес. Професорът престана да дъвче вестник и само пухтеше, докторът на техническите науки взе молив и хартия и започна да пресмята някакъв фактор, никога не беше правил това.
Илиев не ги гледаше, но усещаше редуването на реакциите у тях. И целия процес на съмнения и надежди. Тогава професорът изтърси поредна фраза, която Илиев запомни:
— Някои цял живот блъскат и нищо не могат, а друг така, хоп, наведнъж!
Безспорно на масата стоеше оригинално и талантливо изобретение, чиито дребни недъзи се обезличаваха от ръста и изпълненото на основната идея. Беше наистина удивително в такава позната област на машиностроенето да се появи постижение колкото очевидно, толкова и достоверно.
Те бяха истински машинни инженери и не можеха да останат равнодушни пред явление, което се отнасяше до най-съществената част от живота им. Раздвижиха се като студенти, дъжд от въпроси, на които този Сомов отговаряше бавно и спокойно. Илиев се удиви на неговото спокойствие и отново усети несъзнателното си желание да изрази същото спокойствие. Професорът питаше невъздържано, малко грубо, прекъсваше, очевидно много развълнуван, а другият говореше по-кротко и с подчертано уважение. Изглежда, че най-небрежен към собствената си работа беше този Сомов. Той не скри някои собствени съмнения, което още повече засили убеждението в блестящите му способности.
В тези първи минути Илиев беше възхитен. Неподправено, чистосърдечно прехласване, детски възторг, избягал от сенките на всякакви съображения, и онази действителна наслада от съвършенството на бъдещата машина.
„Чудесно! Чудесно!“ — искаше да каже той, но само се усмихваше и в качеството си на председател чакаше другите първи да заговорят. Той се радваше на този Сомов, в това нямаше никакво съмнение, дори си мислеше, че трябва да му се даде простор…
Може би първото раздразнение дойде от единодушието, с което двамата заговориха за качествата на проекта. Тия хора никога не бяха се раздвижвали така, те забравиха, че има и други проекти, и поведоха шумен разговор, състезаваха се да хвалят.
— Браво, Сомов! — викаше професорът. — Вие сте наистина голям сом! — И той го покани да отиде в кабинета му, за да си поговорят. А този професор не обичаше да кани никого.
— Знаете ли какво е това! — говореше докторът на техническите науки. — Вие дори не знаете каква цена има! На колко години сте? Тридесет и две! Човек може само да ви завижда!
Точно тук Илиев почувствува желание да се съпротиви на собственото си и на общото възхищение, да внесе друг тон в разговора. Как и защо се яви това желание у него, щеше да си остане загадка. Просто го подразни, че без да го питат, засипваха проекта с похвали. Опита светкавично да се залови за някаква неточност, за нещо съмнително, но в следния миг се уплаши, тук бяха такива светила на техниката, че можеше да стане смешен, пък и за какво ли би могъл да се залови. И той се чу да казва с чуждия възторг: