— Браво, Сомов! Отлична работа!
По-късно щеше да се гордее, че в този момент е бил толкова почтен и честен, без да си спомня, че това е било принудителна честност.
След заседанието той щеше да остане сам в залата със запалените лампи, щеше отново да разгърне проекта на Сомов с определено критично намерение. Този път трябваше да се противопоставя само на себе си, на собственото си възхищение и признание, да отхвърли далечната надежда, че може би зад привидното съвършенство на машината стои решителна грешка. Много искаше да има такава грешка, да има сбъркани неща и тогава удоволствието, че ги е открил, щеше да бъде много по-голямо.
А може би всичко това не беше съзнателно противодействие, а инстинктивно противопоставяне на едно чувство на друго чувство. Защото и по-късно, когато съзнанието щеше да приеме безспорно и категорично високата оценка на проекта, и тогава чувствата щяха да останат раздвоени. Този проект му беше отнел толкова приятното усещане за превъзходство на възможностите, беше установил над него предизвикателната заплаха. Но най-важното, останал сам и още веднъж удивен от идеята и изпълнението, за първи път от двадесет години насам той щеше да извика глупаво и нелепо:
— А аз!
Това беше пронизителен вик, излетял от недрата на душата му, неподправен, неприглушен, с вкус на жива кръв, за да настъпи отведнъж най-тягостното и като че неразбираемо състояние на духа, силно засегнат от безобидното тържество на чуждия ум…
„Някои цял живот блъскат и нищо не могат, а други така, хоп, наведнъж!“ — тъй беше казал този професор.
Ужасно е да имаш амбиции и да се убеждаваш в тяхната непостижимост. От това амбициите стават по-остри, инстинктивният порив по-неудържим… и резултатите толкова убийствено отчайващи.
Остави колата в непозната улица и с облекчение затвори вратата след себе си. Черният блясък на ламарината беше още едно предизвикателство, което днес не можеше да понася. Шофирането, тази елегантна и толкова вкусна самота, която винаги го изпълваше с усещане на собствената значимост и приятно съзерцание на чуждия живот, сега, в този ранен следобед, се превърна в мъчително съзнаване на евтина, банална игра, която един човек играеше пред себе си вече двадесет години.
„Докато аз си прекарвам времето в колата, докато съм бил в колата, той е работил, сигурно и сега си седи у дома и работи…“ В този миг той си вярваше, че ако беше седял у дома и работеше, всичко щеше да бъде наред. Отдалеч бюрото и чертожната маса у дома му го привличаха, изглеждаха напълно обнадеждаващи.
„Докато аз съм си губил времето, той просто е седял и е работил! Но виновен съм си аз, защото съм безволев и накъдето му духне вятърът, натам вървя. Сега, ако моите приятели направят каре и ме повикат, ще отида, дори в този момент ще отида… Не, няма да отида!“
Искаше да се разходи малко, да помисли, затова и заряза колата. Това беше особено намерение, при което той се виждаше едновременно като минувач и като наблюдател на този минувач. Първата представа гласеше: Ето, аз вървя и много сериозно размишлявам върху себе си, и разбирам, че трябва да променя моя живот, защото искам да направя нещо, искам да създавам! А втората представа беше: Колко хубаво е, че този инженер Илиев върви усамотен, отвърнал се от обществото си, затворен в мислите си, безспорно оттук ще излезе нещо!
След равния шум на мотора паважът го посрещна с насмешливо мълчание, както времето наблюдава човешките зрелища. Тази вездесъща усмивка на времето, която Илиев си беше представял при различни случаи, при погребение или при раждане, винаги успокоителна, покоряваща…
Мръсносивият цвят на улицата с жалките окастрени дървета, с отвратителния шпалир на безумно струпаните сгради с обезобразени, тъмноцветни лица, със зиналите полуизкъртени врати, с тебеширените драсканици върху цоклите и скритата смрад на боклукчийските кофи, които побеснелите котки прескачаха… всичко го успокояваше по онзи, странния начин. Той познаваше добре великото спасително чувство, когато, за да избяга от душния хаос на собствената си безсмисленост, отведнъж откриваше с облекчение и радост безсмислеността на всичко. Това беше единственият и най-сигурен отговор на мъчителните въпроси. После можеше да се качи на колата, успокоен и пречистен.
Но днес иронията си играеше с неговите стремежи. През цялото време съзнанието казваше, че всичко има своето място и своя смисъл, че самият той знае много добре какво е неговото собствено място, но от глупост се противи и не го признава. Съзнанието казваше още, че колкото и да се влачи по улиците, колкото и да се опива от искреността си, всичко това ще си остане игра, болезнено-приятен душевен масаж и каквото и решение да вземе, то ще си остане само сантиментално пожелание на честолюбец…