„Не! — казваше си той, като виждаше отново пръстите на Сомов. — От утре ще започна така, както никога досега Ще се затворя у дома, отпуска ще си взема и няма да мръдна, докато…“
Този непознат квартал с мръсносиво и черно, уродлив плод на облачното небе и влажната земя, трябваше да му донесе успокоението, онова избистряне, след което щеше да отпаднат всички съмнения и неприятни намеци. Той премина улицата, попадна между релсите на железопътна линия, неочаквано се озова край запуснат въглищен склад. Под дългите паянтови навеси се разстилаха купища ситни, тинести въглища, каменна плака, негодна да роди огън, да даде пламък. Илиев мина край тях и си помисли, че тия „ялови“ въглища могат да се употребят само в определен процент смес с другите, истинските, като при това ще намалят техните качества… и се усмихна. Съждението не беше негово, а на инерцията на принципите, които мъкнеше след себе си.
„Най-справедливо е — каза тогава — да стана пазач на този склад от негодни въглища, които никой никога няма да открадне. Може би това е моето място!“
„Какво съзнание, каква покъртителна честност!“ — би извикал наблюдателят на този минувач.
Върна се бавно назад, чак до другия край, загледан в мъртвата чернота на бучките, във влажния мухъл на гредите и мушамата на покрива. Това вглеждане с пълната бистрота на погледа, който поемаше релефността на всеки предмет, това вглеждане, в което всички представи бяха точни, това вглеждане на прогледнал слепец, който възприема с удивление и страх яснотата на картината!
Там, където навесите свършиха, Илиев тръгна по черна пътека, за да се озове сред коритото на реката. Дългото изкуствено корито с брегове, облицовани от церовски плочи, с почернелите стъбла на храстите, готови за зимата, с пустите тротоари от двете страни на водата.
Той се смути от дължината и странната пустота на този огромен улей, помисли си дали да се върне, но реши, че точно сега му беше невъзможно нито да седне в колата, нито да си иде у дома.
„Може би най-правилното е сега да легна да се наспя! — каза си той. — О, съвсем съм объркан! Такова силно впечатление, това не е редно, не е естествено! В края на краищата кой колкото може! Един може повече, друг може по-малко, трябва ли да искам да се меря с всекиго, но това даже е смешно…“
Неусетно беше тръгнал по плочките успоредно на мръсната струя на реката, край отворените ноздри на каналите, които издишваха смрад. В един миг му се видя удивително, че в сърцето на града съществува празно пространство. И му хареса, че той единствен се намира тук, необезпокояван от никого. В друг случай би намерил своето пътешествие за нелепо, сантиментално увлечение напосредствен дух, гимназист, който се удовлетворява от мнимо страдание, когато всъщност няма никакво страдание. В друг случай щеше да забележи, че хлапетата от мостовете се смеят и подвикват на елегантния гражданин, който показва екстравагантност в коритото на мръсната река, щеше да забележи, че се озъртат, за да разберат към кого е отправено това представление.
Продължаваше да върви, да се отдалечава от въглищния склад, задминаван от кирливите мехури на бързоструйната вода, вървеше като животинка, което пълзи из гигантското черво на градския организъм и не помисля, и никога не ще помисли, че е погълната. Под мостовете над главата му гърмяха трамваи, ехтеше човешка глъч, родилен шум, от който изтичаше мръсната плазма на реката.
Одевешната идея да намери успокоение и разбиране чрез доказване на общата безсмислица сама изчезна в призрачната атмосфера на канала. Богатите възможности за спасителни символи (водата върви — аз вървя, водата е мръсна — светът е мръсен — аз съм мръсен, всички течем по канали…), които околната картина му беше предложила, с което може би му беше харесала, постепенно изчезнаха нелепи, празни. Очите му застлаха коритото с бялата паусова хартия, както беше застлана заседателната маса, и върху нея тръгваха на дълъг път безкрайните тушови линии, живи релси, по които гладко и възторжено се плъзгаше мисълта.
„Аз му се възхитих! — казваше си той. — Съвсем чистосърдечно! И другите му се възхитиха. И така трябваше, защо всичко това толкова ме засегна, защо ме разстрои! Дали наистина ме разстрои съвършенството на този програмиран струг, или оценката, която му дадохме? Защото в същия миг аз вече помнех, че мене никога не са ме хвалили така, в същия миг аз вече исках и мене да ме хвалят така или, още по-добре, в същия миг аз просто исках да бъда Сомов, а знаех, че не съм, и може би предчувствувах, че не мога да бъда! Защото, ако бях сигурен, че един ден ще бъда, тогава не би ме заболяло толкова, способният е винаги уверен!“