— Да — отвърна далечен шепот.
Наложи се да наострят слух, за да чуят какво казва над глъчката от боя.
— Ти ли създаде този портал на мъртвешката магия?
— Да — отвърна Беласко. — Едва не убих Сиди веднъж в Кеш, принудих го да напусне леговището си. Намерих там няколко много интересни книги.
— Винаги си искал да усъвършенстваш уменията си — отбеляза Амиранта.
— Защото съм по-добър от теб!
— Добре де, само че за да го докажеш, ще трябва да загинат всички тук, както и вероятно половината свят — озъби се Сандрина. — Така че май не си толкова умен, за колкото се мислиш. — Очевидно беше изморена и не смяташе, че нещата вървят към подобряване.
Джим присви очи и й даде знак да се опита да запази спокойствие.
В гласа на проснатия върху олтара магьосник се долови известно напрежение.
— Усещам някакво притегляне! Порталът се отваря! Е, ще се договорим ли? Ако ви кажа как да надвиете това чудовище, ще ми дадете ли един ден преднина?
Джим понечи да каже не, но Амиранта го спря с поглед. Джим въздъхна и кимна.
— Един ден — заяви Амиранта. — И нищо повече. Нито храна, нито вода, кон или оръжие.
Смехът на Беласко заглуши недоволното ръмжене на демона.
— Съгласен! Ето какво трябва да направите. През следващите десет минути трябва да остана в безсъзнание.
Сандрина извади боздугана си, размаха го пред отворените очи на магьосника и изсумтя:
— Това няма да е проблем.
Смехът на Беласко прозвуча почти заплашително.
— Тази жена ми харесва! — След това продължи с глас, който сякаш се отдалечаваше от тях: — Не, братко, знаеш какво трябва да сториш.
Амиранта кимна и погледна към Гуламендис.
— Не тялото има предвид, а ума. Аз ще се погрижа да забуля съзнанието му, а ти ще следиш какво прави Дахун.
— Чудесно — чу се гласът на неподвижния магьосник. — Веднага щом го направиш, ще освободя хватката си върху него между световете и той ще се появи през портала.
— Такъв ли е твоят план? — попита Сандрина. — Мислех, че ще се опитаме да го задържим извън нашия свят!
— Трябва да разрушите портала, докато той е още в него. Ще имате по-малко от минута след първите признаци за пристигането му, но през целия период на преминаване той е напълно беззащитен. Тъкмо тогава трябва да ударите. А после, скъпи братко, ще ме върнеш към живота и аз ще си поема по пътя.
Амиранта се обърна към Магнус:
— Искам да предупредиш баща си. След няколко минути горе ще настъпи истинска вакханалия.
Магнус затвори очи.
— Не съм най-добрият в тези неща, но ще се опитам да спестя от времето, необходимо да изтичам горе.
„Татко“ — чу Пъг в ума си.
— Магнус? — прошепна той.
„Да. Слушай внимателно, защото не знам колко време ще мога да задържа връзката. След по-малко от десет минути Дахун ще се появи в Демонския портал. Ще бъде уязвим за минута, най-много две. Ако успеете да разрушите портала на момента, той ще загине, преди да е набрал цялата си мощ“.
— Разбрах.
Каспар бе заобиколен от десетина демона. Един особено свиреп екземпляр, който приличаше малко на носорог с рога, излизащи от раменете, наведе глава, размаха огромния си меч и се хвърли в атака.
— Назад! — извика Пъг на войниците пред чудовището и прати към него един енергиен тласък.
Полагаше максимални усилия да се опитва да зашемети или обезвреди демоните, без да ги убива, но невинаги се получаваше. Някои бяха толкова упорити, че нищо, освен смъртта не можеше да ги забави, камо ли да ги спре.
Пъг се добра до Каспар и рече задъхано:
— Трябва да се оттеглим.
— Защо? — попита генералът, чийто меч димеше от полепналата по него демонска кръв. Дебела резка красеше бузата му, но той не й обръщаше внимание. — Най-сетне овладяхме бойното поле, те са обкръжени и притиснати. След половин час с тях ще е свършено!
— Защото след десет минути всеки убит на бойното поле ще помага на това нещо — той посочи зеленикавия стълб — да доведе тук Демонския крал, а него можем да надвием само ако използваме толкова силна магия, че да разрушим целия портал. Нищо на четвърт миля наоколо няма да оцелее.
— Отстъпление! — извика Каспар, който не се нуждаеше от повече напътствия. Познаваше Пъг от достатъчно време, за да не се съмнява в думите му, когато ставаше въпрос за магия. Зейн, един от капитаните и приемен внук на Пъг, ги доближи, сякаш се готвеше да оспори заповедта. И той като Каспар виждаше, че човешката армия властва напълно на бойното поле.