„Свърши се“ — прати Магнус на баща си.
— Още не — отвърна Пъг.
Втора кула започна да се руши и Пъг използва магичните си умения да предупреди останалите магьосници:
— Време е да се измъквате!
Двама от тях побягнаха веднага, третият скочи от ниската стена от другата страна на крепостта и също хукна с всички сили.
Третата и четвъртата кула вече също се клатеха и върховете им се рушаха навътре. В същия миг от ямата изригна нов огнен стълб. Долната част на тялото на Дахун бе изпепелена в миг и очите му се завъртяха безпомощно в обгорените очници.
После внезапно земята се разтресе и това бе придружено с нисък, смразяващ кръвта звук. Останките на Дахун се прекатуриха през ръба и изчезнаха в тъмното гърло на ямата. Парчета от разрушените кули и мъртви тела също полетяха там, сякаш засмуквани от разширяващ се вакуум.
А след това настъпи тишина.
— Свърши ли се вече? — попита Магнус.
— Мисля, че…
Взривът бе Оглушителен.
Мощна ударна вълна изригна от ямата, като тласкаше пред себе си пръст, камъни и трупове. Понесе се навън с такава сила, че помете малките постройки и външните стени на крепостта, както детска ръчичка помита дървени кубчета.
Пъг и синът му оцеляха само благодарение на разпънатия пред тях щит. Когато погледнаха през него, нямаше и следа от ямата, нито от странната конструкция. Районът на взрива бе очистен от всичко, дори от растения, и беше гладък като шлифован мрамор.
— Какво стана? — попита Магнус.
— Разломът се затвори — отвърна Пъг. — Нарушихме равновесието на магията и тя го възстанови от само себе си.
— Изглежда, долу не е останало нищо.
— Ако нашите приятели са там, значи са оцелели. Да се захващаме за работа — добави той, докато се спускаше към земята.
— Надявам се, че Каспар е успял да евакуира хората си на достатъчно разстояние, за да се спасят от взрива.
— Предполагам, че е успял — отвърна Пъг. — Но не съм сигурен за нашия беден Тимоти. Бягаше като попарен.
— Той е доста бърз — рече Магнус.
— Дано е достатъчно бърз. — Пъг се огледа. — Къде беше онази постройка?
— Някъде там — посочи Магнус, затвори очи и започна да търси със сетивата си входа.
Амиранта бе първият, който дойде на себе си. В помещението цареше непрогледен мрак. Силната експлозия горе за миг бе засмукала всичкия въздух, беше изгасила светлините и бе повалила хората в несвяст.
Дробовете му горяха, слепоочията му пулсираха болезнено. Амиранта се надигна слепешката, разперил ръце. Напипа основата на олтара и се подпря на него. Въздухът бързо бе изпълнил наново помещението, но внезапният спад в налягането бе нанесъл неизбежни поражения.
Той бръкна в кесията на пояса си, извади от нея кристал и произнесе напевно една дума. Кристалът засия и хвърли достатъчно светлина, та Амиранта да може да види останалите. Сандрина тъкмо се размърдваше с болезнени стонове и той коленичи до нея, разтърси я за рамото и каза:
— Жива си.
Тя завъртя глава, погледна го невиждащо и попита:
— Какво?
— В случай, че се питаш — жива си.
— Позна — питах се — изсумтя Сандрина.
Той й помогна да се изправи. Джим и двамата елфи също се надигнаха. Амиранта извърна очи към проснатата фигура на Беласко и попита:
— Той дали оцеля?
В същия миг Беласко изстена и помръдна.
Откъм тавана се чу глух удар, коридорът се изпълни с прах и после в умовете им отекна гласът на Магнус:
„Всички наред ли са?“
— Размина ни се и този път — отвърна Амиранта.
Миг по-късно двамата магьосници влязоха в помещението и Пъг каза:
— Свърши се.
— Справихте ли се с демона? — попита Джим.
— Справихме се с всички — отвърна Магнус. — Ямата е запълнена, крепостта е изравнена до основи, а зидарията й е разпиляна на мили наоколо. Сякаш тук никога не е имало строеж.
— Чудесно — рече Джим. — Значи няма да се наложат обяснения пред кешийските власти.
Беласко изстена отново, седна на олтара и попита с дрезгав глас:
— Свърши ли се? Наистина?
— Да — потвърди Амиранта. — А твоят ден преднина започва в този момент.