Вляво имаше друго открито пространство, но отвъд него следваше пропаст с назъбени скали. Само боговете знаеха какво може да дебне в долината под тях и Джим не се съмняваше, че ще бяга надясно.
Огледа се отново, като същевременно се опитваше да имитира унесените движения на хората около себе си. Надяваше се, че озъртането му не е привлякло вниманието на лъконосците. Предусещаше, че скоро ще се случат други неща, още по-неприятни.
Близо половин година Джим се опитваше да открие леговището на Слугите на Дахун, група престъпници, известни сред местните като Черните кепета. Беше решил да проучи и тази крепост, за която знаеше от разказите за преживелиците на прапрадядо му.
Крепостта, някога седалище на култ на фанатични убийци, наричани Нощните ястреби, се смяташе за изоставена повече от столетие. Очевидно някой беше решил, че тъй като никой не минава насам, мястото е подходящо за събиране.
Беше достатъчно близо до Крондор и до имперския град Дърбин, за да позволи на убийците бързо придвижване, и достатъчно отдалечена, за да се опасяват от случайно разкриване. Джим едва не изгуби на два пъти живота си, докато се добираше дотук, а сега отброяваше последните секунди от относителната си свобода, преди да бъде изложен на още по-страховита опасност.
Спомни си разказа за един свой предшественик, който също се сблъскал на това място с култ на убийци и не можел да разчита на почти никаква помощ. Джим би предпочел крепост, пълна с кръвожадни убийци, вместо тази тълпа религиозни фанатици. Убийците може да ти видят сметката, но поне ще стане бързо, докато тези безумци навярно щяха да го изпекат на бавен огън и да го изядат.
Най-сетне успя да различи думите на Беласко.
— Дойдохме тук, за да дадем кръвта и живота си на нашите господари!
Тълпата отвърна напевно като един:
— Велик е Дахун!
Джим инстинктивно отстъпи назад и се огледа първо надясно, сетне наляво. Приклекналите край камъните фигури бяха на стрелци. Той започна да се промъква към близката купчина камъни, която бе на двайсетина крачки вдясно.
С две бързи стъпки Джим стигна до дълбоката сянка под една надвиснала скала. Трябваше да приклекне, което затрудни свалянето на робата, но след секунди бе почти невидим в сумрака. Пресегна се назад и нахлузи на главата си качулката, която се спусна почти до очите му. Дрехите, които носеше отдолу, бяха почти черни. Той сграбчи кинжала и зачака.
— Ликувайте! — провикна се Беласко. — Знайте, че вашата саможертва ви сближава с господарите ви!
Докато говореше, лъконосците при камъните се надигнаха и започнаха да обстрелват поклонниците. Повечето не реагираха, когато човекът до тях падаше. Но най-зловещото от всичко според Джим бе мълчанието им. Сподавено изпъшкване или тупване на тяло бе всичко, което се чуваше. Никой не викаше, нито се превиваше. Вятърът вдигна прахоляк, но Джим все пак различаваше лицата им — на нито едно от тях не се четеше страх.
Реши, че е видял достатъчно. Промъкна се под скалата, заобиколи я и се озова зад един надзъртащ отгоре лъконосец. Имаше десетина стъпки открито пространство, които трябваше да прекоси до следващото скривалище. Джим не се поколеба и за миг. Очите на поклонниците бяха втренчени в Беласко, но Джим знаеше, че скоро всички те ще са мъртви и лъконосците ще започнат да се оглеждат за оцелели. По това време той вече трябваше да е колкото се може по-далече.
Стигна до ново тъмно място и се огледа. Увери се, че наоколо няма никого, затича и се шмугна между две канари, бележещи началото на пътека, която щеше да го отведе по-долу на стария път за Дърбин. Докато тичаше по нанадолнището, чуваше единствено свистенето на пустинния вятър.
И изведнъж се блъсна в някакъв мъж с черна роба. Паднаха, затъркаляха се и Джим вече бе посегнал към ножа, когато позна човека под себе си.
— Амед!
— Мир, приятелю — отвърна кешийският агент и се изправи.
— Какво правиш тук?
— Ами, ти се забави и реших да те проследя и да проверя дали не се нуждаеш от помощ.
Джим погледна нагоре и рече:
— Трябва час по-скоро да се махнем оттук. Конете?