Поликлиниката се намираше някъде по средата между терминали 3 и 6. Тя бе в обикновена триетажна страда със строго утилитарни линии. Доктор Павлина паркира колата отстрани на поликлиниката и изгаси двигателя.
Тя се обърна към Лърнър.
— Ще отида сама. Така охраната няма да ми задава въпроси.
Когато посегна да отвори вратата, Лърнър я сграбчи за ръката.
— Мисля, че би било по-добре, ако дойда с вас.
Тя погледна надолу към ръката му за секунда, преди да каже:
— Усложнявате нещата. Нека аз се заема с това. Познавам хората тук.
Лърнър затегна хватката си и усмивката му разкри набор от много едри зъби.
— Щом познавате хората, докторе, значи охраната няма да ни задава въпроси, нали?
Тя му хвърли дълъг изпитателен поглед, сякаш го виждаше за първи път.
— Има ли проблем?
— Не и от моя страна.
Доктор Павлина измъкна ръката си от хватката му.
— Защото ако е така, би трябвало да го решим сега. Ние сме на мисия…
— Знам точно къде сме, докторе.
— … където недоразуменията и неразбирателствата могат да доведат до фатални грешки.
Лърнър излезе от колата, насочи се към предния вход на поликлиниката. Секунда по-късно той чу обувките на доктор Павлина да хрущят по чакъла, преди тя да го настигне на макадамовата настилка.
— Вие може да сте изпратен от директора, но аз съм резидентът тук.
— Засега — каза той небрежно.
— Това заплаха ли е? — Доктор Павлина не се поколеба. Мъже от един или друг тип се бяха опитвали да я сплашат още откакто бе малко момиче. Тя беше понесла удари, преди да се научи как да се бори със своя арсенал от оръжия.
— Вие сте под мое командване. Би трябвало да разбирате това.
Той спря за момент пред вратата.
— Разбирам, че ще имам проблеми с вас, докато съм тук.
— Лърнър, били ли сте женен?
— Женен и разведен. Щастливо.
— Защо ли не съм изненадана. — Когато тя се опита да мине покрай него, той отново я сграбчи.
Вие не харесвате много жените, нали? — каза доктор Павлина.
— Не и онези, които се мислят за мъже.
Като й показа ясно мнението си, той дръпна ръка.
Тя отвори вратата, но за момент препречи пътя му с тялото си.
— За Бога, дръжте си устата затворена, иначе ще застрашите прикритието ми. — Тя се дръпна настрана. — Дори недодялан човек като вас може да го разбере.
Под претекст, че иска да докладва за последните новини около мисията, Карим ал Джамил си издейства покана за закуска със Стария. Не че нямаше нови данни, но мисията бе тъпотия, така че и всичко, което той имаше да каже за нея, беше тъпотия. От друга страна, му доставяше удоволствие да сервира тъпотии на директора за закуска. Той обаче имаше да обмисля свои собствени разузнавателни данни. Спомените, имплантирани от доктор Вейнтроп, бяха довели Борн до мястото на засадата. Някак си обаче Борн се бе възстановил достатъчно, за да застреля четирима души и да се измъкне от Фади. Но не и преди Фади да го рани с нож отстрани. Дали Борн беше жив или мъртъв? Ако на Карим ал Джамил бе позволено да залага, той щеше да заложи на това, че е жив.
Но сега, когато той стигна до най-високия етаж на централата на ЦРУ, той принуди ума си да се върне към ролята на Мартин Линдрос.
Дори по време на криза Стария се хранеше там, където винаги го бе правил.
— Да бъде прикован на едно и също бюро, гледайки в един и същи монитор всеки ден, е достатъчно, за да се побърка човек — каза той, когато Карим ал Джамил седна срещу него. Етажът бе разделен на две. Западното крило бе заето от първокласен гимнастически салон и плувен басейн с олимпийски размери. Източното крило, където бяха сега, отделено със стена от другото, приютяваше помещения, до които нямаше достъп никой друг, освен Стария.
Там беше стаята, в която седмината шефове на дирекции бяха канени от време на време. Тя приличаше на оранжерия, с дебел теракотен под и високо ниво на влажност, за да се чувстват добре голямото разнообразие от тропически растения и орхидеи. Кой се грижеше за тях, бе обект на много спекулации и причудливи легенди. Основният проблем беше, че никой не знаеше кой обитава — ако въобще някой обитаваше — десетте или дванайсетте заключени помещения в източното крило, забранени за посещения.
Това, разбира се, беше първото посещение на Карим ал Джамил в Джербилския обръч, както го наричаха вътре в ЦРУ. Защо ли? Защото директорът държеше три джербила11 в разположени една до друга клетки. Във всяка клетка имаше по един джербил, привързан за колело, на което той се въртеше до безкрайност, подобно на агентите на ЦРУ.