Борн извади чантата си иззад урната, заобиколи бързо и мълчаливо хамама, търсейки улицата, където излизаше задната врата на банята на Несим Хатун. Намери я без особена трудност и видя оттам да се измъква мъж.
Пратеникът Мута ибн Азиз, който щеше да го заведе при Фади.
Докато вървеше, Борн отвори чантата, намери кутията с лепило, залепи си отново брадата. Възстановил дегизировката си, той последва Мута ибн Азиз навън от уличката в шумната суетня на „Султанахмет“. Близо четирийсет минути вървя след плячката си — мъжът нито спря, нито се огледа. Беше ясно, че знае точно къде отива. В пренаселения център на квартала, с потока от пешеходци, движещи се във всички посоки, не бе лесно да не изпусне от поглед Мута ибн Азиз. От друга страна, упоритите тълпи също работеха в полза на Борн, тъй като беше лесно да остане незабелязан. Дори и неговата мишена да използваше отразяващата повърхност на коли и витрини, той никога не би видял преследвача си. Те преминаха от „Султанахмет“ в „Еминону“.
След известно време сградата с куполи на гара „Сиркечи“ се изправи пред тях. Дали Мута ибн Азиз щеше да вземе влак до мястото, където е Фади? Но не, Борн го видя да минава покрай главния вход, продължи бързо, като си пробиваше път през навалицата.
Двамата с Борн заобиколиха тълпа туристи, образували полукръг около трима дервиши. Техните дълги бели роби се развяваха около тях, докато те се въртяха в своята възторжена сема13 под монотонните звуци на древни ислямски химни. Докато се въртяха, дервишите хвърляха наоколо пръски пот, която миришеше на шафран и смирна. Въздухът около тях изглеждаше изпълнен с мистична загадъчност, друг свят проблясваше за миг, преди да изчезне отново.
Срещу гарата се намираше пристанището „Адалар Искелеси“. Борн се помота с една група германски туристи, докато гледаше как Мута ибн Азиз си купува еднопосочен билет за Бююк Ада14. Той вероятно щеше да продължи оттам с кораб, помисли си Борн. Но накъде? Нямаше значение, защото Борн бе решен да бъде, на което и превозно средство избереше Мута ибн Азиз, за да го заведе при Фади.
За момента най-малкият проблем на Сорая беше да излезе от смачкания понтиак. Най-голямата й грижа беше линкълнът, който бе зад нея. Знакът за следващия изход се появи и тя се приготви. Видя отклонението с две платна, пое по лявото. Линкълнът, на половин кола разстояние зад нея, я последва. Имаше коли пред нея и в двете ленти, но бърз поглед в задното огледало й показа дупката в трафика, на която се надяваше. Възнамеряваше да се възползва от възможността.
Тя завъртя рязко кормилото. Понтиакът се прехвърли в дясната лента на отклонението. Преди шофьорът на линкълна да може да реагира, Сорая даде заден ход и натисна педала на газта.
Тя изхвърча покрай линкълна, който тъкмо в този момент минаваше в нейната лента. Задният му край отнесе фара от нейната страна. След това се отдалечаваше все по-бързо, извън отбивката. Последва нервно натискане на клаксони, викове и пищене на гуми — колите зад нея се махаха от пътя й.
Линкълнът даде на заден ход и я последва. В самото начало на отклонението шофьорът на една тойота се паникьоса и се блъсна в колата зад него, която се преобърна и препречи и двете ленти, като на практика прегради пътя на линкълна.
Сорая излезе на заден ход на аварийната лента на магистралата, след това превключи на първа и потегли, насочвайки се към Вашингтон.
— Не е проблем да избутаме тойотата от пътя — каза шофьорът на линкълна.
— Не се тревожи — отговори мъжът на задната седалка. — Остави я.
Макар да бяха дипломати към саудитското посолство, те бяха и членове на „спящата“ терористична клетка на Карим във Вашингтон. Когато линкълнът стигна градските улици, мъжът на задната седалка включи един джипиес. Веднага се появи карта на центъра на Вашингтон, заедно с движеща се светла точка. Той набра номер на мобилния си телефон.
— Обектът се изплъзна — каза мъжът на задната седалка. — Кара понтиака, на който монтирахме електронното проследяващо устройство. Насочва се към вас. Съдейки по скоростта, ще е там до трийсет секунди.
Той изчака търпеливо, докато шофьорът на черния форд каза:
— Засякох я. Насочила се е на североизток.
— Последвай я — заповяда мъжът на задната седалка. — Знаеш какво да правиш.
По време на пътуването с ферибот до остров Бююк Ада Борн остана с едно семейство китайски туристи, с които бе завързал разговор. Той говореше с тях на мандарински, шегуваше се с децата, показваше им по-важните сгради, докато оставяха Истанбул зад гърба си, разказваше легендарната история на града. През цялото това време държеше Мута ибн Азиз под око.