— Дай ми време и място — каза Борн.
— След вечеря. Бъди готов. Някой ще позвъни в стаята ти. Хотел „Самара“, нали?
Сервитьорът, който му беше дал името на Евгений, помисли си Борн.
— Тогава няма нужда да ти давам номера на стаята ми.
— Наистина няма.
Евгений Фьодорович протегна ръка. Когато Борн я хвана, той каза:
— Господин Вода, желая ви успех във вашето начинание. — Той не отпусна веднага здравата си хватка около ръката на Борн. — Сега вие сте на наша територия и сте или наш приятел, или враг. Моля ви да помните това, преди да се опитате да се свържете с някого по някакъв начин по някаква причина, освен ако не сте враг. Няма да има втори шанс. — Жълтите му зъби се показаха, когато устните му се разтвориха в ехидна усмивка. — За такова предателство никога няма да напуснете Одеса жив, мога да ви гарантирам това.
Четиринайсета глава
Мартин Линдрос с досиета в ръка вървеше към кабинета на Стария за спешно свикан брифинг, когато телефонът му иззвъня. Беше Ан Хелд.
— Добър ден, господин Линдрос. Има промяна в плана. Моля да се срещнете с директора долу, в тунела.
— Благодаря ти, Ан.
Линдрос прекъсна връзката с натискане на бутона. Тунелът бе подземен паркинг, където се прибираха и поддържаха служебните коли и където обслужващ персонал по одобрен от ЦРУ списък идваше и си отиваше под наблюдението на въоръжени агенти, носещи бронежилетки.
Той взе асансьора надолу до Тунела, където показа идентификационната си карта на дежурния агент. Мястото всъщност бе огромен подсилен стоманен бункер, защитен както срещу бомби, така и срещу пожари. Имаше само една рампа, която водеше до улицата, но можеше да бъде отцепена незабавно от двата края. Бронираният линкълн на Стария стоеше запален на площадката, задната му врата беше отворена. Линдрос се наведе, за да влезе, и седна до директора на луксозните кожени седалки. Вратата се затвори, без той да я докосва. Въоръженият шофьор му кимна, след което междинният прозорец се плъзна нагоре, изолирайки пътниците в обширното задно отделение. Прозорците в задната част бяха специално оцветени, така че никой не можеше да надникне вътре.
— Донесе ли двете досиета?
— Да, сър. — Линдрос кимна, като му подаде папките.
— Това беше добра работа, Мартин. — Стария направи недоволна физиономия. — Извикаха ме от ПОТУС8. — ПОТУС беше съкратеното название на „президента на Съединените щати“, което служителите на силите за сигурност във Вашингтон предпочитаха. — Съдейки по кризите, в които се намираме — вътрешна и външна, — въпросът е колко неприятен ще бъде този разговор.
Както се оказа, срещата наистина бе много неприятна. От една страна, Стария бе извикан не в Овалния кабинет, а във Военната зала, три етажа под земята. От друга страна, президентът не беше сам. Там имаше шест души, наредени около кръглата маса в центъра на укрепеното с бетон помещение. То се осветяваше единствено от огромни екрани на четирите стени, които показваха зашеметяваща поредица от сменящи се кадри от военни бази, разузнавателни авиомисии, дигитални военни симулации.
Стария познаваше някои от шестимата срещу него. Президентът го представи на останалите. От ляво на дясно групата започваше с Лутър Лавал, шефа на военното разузнаване, едър, непривлекателен мъж с набръчкано чело и рядка стърчаща металносива коса. От лявата си страна президентът представи Джон Мюлер, високопоставен представител на Министерството на вътрешната сигурност, тип с проницателни очи, чието абсолютно спокойствие подсказваше на директора колко опасен е той. Човекът отляво на него не се нуждаеше от представяне. Това бе Бъд Холидей, министърът на отбраната. След това идваше самият президент, слаб, подвижен мъж, с открито лице и остър ум. Отляво на него бе съветникът по националната сигурност, с тъмна коса, обли рамена, неспокойни и блестящи очи, както Стария винаги си мислеше, на голям гризач. Последният човек отдясно бе мъж с очила на име Гундарсън, който работеше в Международната комисия по ядрена енергия.