Не забеляза нито един признак от този род. Всичко изглеждаше нормално.
Странно. Сякаш нищо не се бе случило и това го притесняваше най-много.
Заобиколи парка и стигна до страната към хотела, недалеч от служебния вход, през който избяга. Поколеба се за миг и после влезе в хотела. Мина през кухнята, чиято двойна врата зееше отворена, тъй като работещите там непрекъснато влизаха и излизаха с чинии и с подноси, пълни с храна, подготвяйки се за наближаващата вечеря. Нищо необичайно. Нямаше дори охрана. Продължи да върви към задното стълбище, където също не се виждаше охрана, и се изкачи до четвъртия етаж. От далечния край на коридора видя, че е тъмен и празен. Забеляза дежурната зад бюрото.
Никой не влизаше, нито излизаше. Не се мяркаха милиционери в униформи или в цивилно облекло. В коридора нямаше жива душа.
Беше загадка. Това, че никой не го очакваше да го залови, беше едно на ръка. Но липсата на милиционери, които да се суетят наоколо? Никакви признаци, че мястото е сцена на престъпление?
Опипа джоба си за ключа. Когато избяга от стаята по-рано през деня, го взе със себе си, без да мисли. Сега се радваше, че не се налага да влиза в контакт с горгоната на етажа, която щеше да вдигне персонала под тревога.
Но имаше и нещо друго. Ключът можеше да е излишен. Не беше изключено вратата да е отворена и вътре да чакат милиционери или агенти на НКВД.
Придвижвайки се незабележимо, той тръгна по коридора и сви вдясно. Сега бе на три метра от стаята. Вратата беше затворена.
Това също бе неочаквано. Камериерът беше видял трупа на Роджър. Нормалната процедура в Русия или в Америка, или навсякъде другаде беше властите да отцепят мястото на престъплението и да го разследват.
Приближи тихичко към вратата, застана отпред и се ослуша.
Тишина.
Отвътре не се чуваше нищо, никакви гласове.
И въпреки това беше рисковано. Пъхна ключа в процепа, завъртя го, после побутна вратата, готов да отскочи, ако вътре някой чакаше. Стаята беше тъмна и празна. Нямаше никой.
Оглеждайки се внимателно, Меткалф прекоси бързо стаята и стигна до отворената баня, подготвяйки се психически за ужасната гледка на трупа на Скуп.
Но труп нямаше.
И не само това, нямаше и следи от тялото. Банята блестеше от чистота. По нищо не личеше, че само преди няколко часа тук е имало труп. Не само го бяха отнесли, бяха наредили банята да се почисти, заличавайки следите от престъплението. Но защо?
Какво, по дяволите, ставаше?
От телефонната будка на няколко преки от хотела Меткалф звънна в посолството и поиска да го свържат с Хилиард.
Хилиард се обади от телефона в кабинета си с дрезгав, почти лаещ глас.
— Хилиард.
— Робъртс — каза Меткалф, представяйки се с фалшиво име, както се бяха разбрали, за всеки случай, ако посолството се подслушваше.
Последва пауза от десетина-петнайсет секунди. После Хилиард проговори. Изрече само една дума.
— Амалгама.
— Повтори — каза Меткалф.
— Амалгама. Не гама, а амалгама — повтори Хилиард и затвори.
Амалгама. Особена, рядко употребявана дума, която означаваше метално покритие на огледалата. Произлизаше от френската дума етен или тин на английски.4
Дори подборът на думите беше класика а ла Коркоран, който си падаше по многозначителни думи и фрази. Покритието на огледалото напомняше за любимата главоблъсканица на Коркоран: Защо огледалата обръщат само ляво и дясно, а не горе и долу?
И още една: истината е счупено огледало. Внимавай да не се нараниш на някое парченце — предупреди го той.
Сякаш Корки непрекъснато го предупреждаваше, просто като подбираше думите за потвърждение. Меткалф се бе озовал в свят на огледала, свят, пълен с опасности.
Но Корки, дори Корки нямаше представа колко много бяха те.
Рудолф фон Шюслер прегледа отново страниците. Невероятно! Направо невероятно! Плодът на неговия блестящ ум. Беше нескромно от негова страна да го казва, но дори да се възползваш от появилата се възможност беше признак за висок интелект. Самият фюрер го беше казал. А той се възползва от възможността — от обстоятелството, че неговият Червен мак имаше достъп до документи, свързани с най-висшите етажи на властта. От факта, че тя бе готова да му предостави документите, защото го обичаше. Беше безпомощна, уплашена, вярна като кученце. Макар да притежаваше тренираното тяло на балерина, беше крехко същество. Във всяко едно отношение беше олицетворение на Евиге Вайблихкайт — увековечената женственост. Природата й беше отредила да дава, както беше отредила на мъжа да получава. Много скоро хер Хитлер щеше да получи империята, която му се полагаше.