Агентът на ГРУ наблюдаваше ясно как Меткалф си проправя път с лакти през тълпата, предизвиквайки протести от онези, в които се блъскаше.
— Молодой человек! Нельзя без очереди! — скара му се възрастна жена.
Беше класическа реакция: руснаците, особено възрастните жени, обичаха да поучават непознатите, да ги съветват как да се държат. Те можеха да те сгълчат, ако си излязъл в студа без шапка. Обичаха да се бъркат в живота на другите.
— Простите — отвърна любезно Меткалф.
Когато стигна до фоайето, той започна да се промъква през още по-плътно множество от хора и успя да се отдалечи достатъчно от човека на ГРУ. Беше се отървал поне временно от своя наблюдател.
Знаеше къде отива. Беше идвал в Болшой безброй пъти, навестявайки Лана. Познаваше разположението по-добре дори от повечето редовни посетители.
Облечен в смокинг, със сериозно изражение на лицето, той успя да се добере необезпокоявано до боядисаната в бежово врата, на която пишеше на кирилица: НЕ СЕ ДОПУСКА ПУБЛИКА. Беше отключена, както винаги. Но вътре до маса седеше дежурният от охраната, мургав и с пъпчиво лице мъж в синя униформа. Той бе типичен съветски дребен служител, който по нищо не се различаваше от служителите в царско време — безразличен към работата си и същевременно изключително враждебен към всеки, който се опита да оспори властта му.
— Подарък за прима балерината, г-ца Баранова — заяви Меткалф на руски с британски акцент. — От британския посланик, добри човече.
Човечето го изгледа подозрително и му препречи пътя с ръка.
— Не можете да влизате там. Оставете го при мен. Ще се погрижа да го получи.
Меткалф се засмя.
— О, страхувам се, че сър Станфорд Крипс няма да позволи, приятел. Подаръкът е твърде ценен и ако нещо се случи с него, е, не ми се ще да си помисля дори, че може да се стигне до международен скандал, което да доведе до разследване… — Той млъкна за миг, извади тънка пачка рубли и я подаде на пазача. Очите му станаха на понички. — Съжалявам, че ви обезпокоих — продължи Меткалф, — но наистинасе налага да предам подаръка лично на г-ца Баранова.
Пазачът бързо прибра подкупа в джоба на якето си, оглеждайки се крадешком.
— Добре, какво чакате? — каза той и махна на Меткалф. — Отивайте. Бързо. Не стойте.
Зад кулисите сценични работници трескаво пренасяха огромни макове и монтираха огромен рисуван проспект на пристанището: Гуоминдан в Китай с носа на гигантски съветски кораб на фона на оранжевото небе. Група балетисти, някои с костюми на съветски моряци, други облечени като кулита3, се мотаеха наоколо или пушеха. Няколко балерини в китайски костюми и силно изрисувани лица припкаха в сатенените си полички и палци. Меткалф долови уханието на сценичен грим.
Една от балерините му посочи врата с изрисувана върху нея звезда в червено и златно. С учестен пулс почука на вратата.
— Да? — чу се тих женски глас.
— Лана — отговори той.
Вратата се отвори и на прага застана тя. Копринената й черна коса беше силно опъната на кок, огромните светлокафяви очи блестяха под изрисуваните с грим китайски черти, деликатният леко вирнат, изваян нос, високите скули, очертаните с червило нацупени устни. Красота, от която на човек му спираше дъхът. Тя беше поразителна, много по-бляскава на живо, отколкото под прожекторите на сцената.
— Что вам надо? — попита сдържано крехката балерина, без дори да погледне посетителя си.
— Лана — прошепна нежно Меткалф.
Тя се вторачи в него и след малко го позна. Погледът й за част от секундата омекна и веднага след това изражението й стана надменно. Мигът на разнежване бе последван почти веднага от удивително самообладание.
— Не може да бъде — каза тя с кадифения си глас. — Наистина ли това е Стива, моят стар, скъп приятел?
Тя го наричаше галено Стива. Преди шест години произнасяше името му с мек, копринен, почти мъркащ глас. Сега то прозвуча от устата й някак надменно. Как бе възможно? Усмихна се благосклонно, както една прима балерина би приела свой почитател, с високомерна снизходителност.
— Каква приятна изненада.
Меткалф не можа да се сдържи да не я обгърне с ръцете си, а когато се опита да я целуне по устата, тя се извърна, предлагайки му покритата си с пудра буза. Тя се дръпна назад, силата на тънките й ръце го изненада, сякаш за да разгледа по-добре своя стар приятел, но го направи съвсем съзнателно, с намерението да се отскубне от прегръдката му.