В началото на изгнанието на Виктор пресата се хващаше за всяка негова дума. Надежден източник за горещ материал за съмнителните сделки на Кремъл, той можеше да напълни цяла зала с репортери само с един час предизвестие. Обаче британската преса се отегчи от Орлов, така както британците се отегчиха от руснаците като цяло. Малцина вече се интересуваха какво има да казва, а още по-малко имаха времето и търпението да изслушат някоя от дългите му тиради срещу неговия главен съперник — руския президент. Затова не бе изненадващо за Габриел и неговия екип, че Виктор с готовност прие молбата да даде интервю на Олга Сухова — бивш разследващ репортер от „Московская газета“, а сега и самата тя изгнаница. Поради загриженост за собствената си сигурност Олга поиска да се видят с Орлов в неговия дом вечерта. Виктор, ерген и непоправим женкар, предложи тя да отиде в седем часа. „И моля ви, елате сама“ — добави той, преди да затвори.
Олга наистина дойде в седем, макар че съвсем не беше сама. Една прислужница взе палтото й и я придружи до кабинета на втория етаж, където Виктор я обсипа с любезности на руски език. Със слушалки на главата, Габриел и Греъм слушаха симултанния превод.
Толкова се радвам да ви видя отново след всичките тези години, Олга. Може ли да ви предложа чай или нещо по-силно?
41. Челси, Лондон
— Чаят ще ми дойде добре, благодаря.
Орлов не можа да прикрие разочарованието си. Без съмнение се бе надявал да впечатли Олга с бутилка-две „Шато Петрюс“21, което той пиеше като чешмяна вода. Виктор поръча на прислужницата чай и лакомства, после на лицето му се изписа явно задоволство, докато Сухова се преструваше, че се възхищава на просторния кабинет. Говореше се, че той бил толкова впечатлен от първото си посещение в Бъкингамския дворец, че наредил на армията си от вътрешни дизайнери да претворят неговата атмосфера в дома му на Чейни Уок. Според сведенията обзавеждането на стаята, която бе три пъти по-голяма от стария московски апартамент на Олга, бе вдъхновено от частния кабинет на кралицата.
Докато понасяше търпеливо досадната обиколка, Сухова не можа да не си помисли колко различен бе животът й от този на Виктор. Освободен от комунистическия гнет, Орлов се бе впуснал да търси пари, докато тя бе тръгнала да търси истината. Олга бе прекарала по-голямата част от кариерата си да разследва злодеянията на хора като Виктор Орлов и смяташе, че именно тези хора до голяма степен са отговорни за задушаването на свободата и демокрацията в нейната родина. Алчността на Орлов бе допринесла за създаването на изключителната съвкупност от обстоятелства, които бяха позволили на Кремъл да върне страната към авторитаризма на миналото. И наистина, ако ги нямаше хората като Виктор, руският президент можеше още да е нискоразреден служител в градската управа на Санкт Петербург. Вместо това, той управляваше с железен юмрук най-голямата държава в света и се смяташе за един от най-богатите хора в Европа. По-богат даже от Виктор Орлов.
Чаят пристигна. Те седнаха в двата противоположни края на дивана с дамаска от брокат, с лице към прозореца, покрит с богато драпирана завеса, спускаща се от тавана до пода. През него щяха да се виждат крайбрежната улица на Челси и река Темза, ако завесите не бяха плътно дръпнати като предпазна мярка срещу снайперисти — иронично, тъй като Орлов бе похарчил няколко милиона лири стерлинги, за да си купи къща с една от най-прекрасните лондонски гледки. Той бе облечен с тъмносин костюм и риза на райета с цвят на червени боровинки. Едната му ръка лежеше на задната облегалка на дивана, така че да разкрие на Олга златния ръчен часовник, инкрустиран с диаманти, който бе извънредно скъп. Другата бе подпряна на страничната облегалка. Той неспокойно въртеше очилата си. Ветераните, наблюдаващи Орлов, щяха да разпознаят в това тик. Виктор постоянно бе в движение, дори когато седеше неподвижно.
— Моля ви, Олга. Припомнете ми кога беше последната ни среща.
Наблюдателите му щяха да разпознаят и това. Орлов не беше човек, който ще изтърси: „Никога не забравям видяно лице“. Той всъщност имаше навика да се преструва, че забравя хората. Това беше тактика за водене на преговори. Тя казваше на опонентите, че не могат да бъдат запомнени, че са маловажни. Че са без достойнства или значение. Олга изобщо не я беше грижа какво си мисли Виктор за нея, така че отговори честно на въпроса. Бяха се виждали само веднъж, припомни му тя. Срещата се бе състояла в Москва малко преди той да избяга в Лондон.