През късната класическа епоха се разпространява обичай танка да се съчинява от двама поети, като единият съчинява първите три стиха, а другият — останалите два. Добавяйки към тях все нови и нови „три плюс два“ стиха, се е постигал ефект на движение „навътре“. Така се появява класическата ренга (верижка) — нещо като съвместно откриване на истината. Очарованието й се крие в безкрайните възможности за преосмисляне на темата с приближаване чрез всяка следваща строфа до същността, в синхронното преплитане на два таланта.
През XVI век ренга придобива шеговито, понякога пародийно съдържание (наречена поради това хайкай-ренга) и става особено популярна в средите на третото съсловие. Постепенно началната строфа на ренга — първото тристишие (хайку) заживява самостоятелен живот. Появява се нов поетичен жанр. Сега е моментът да отбележим, че първоначално тристишията са се наричали хокку. Едва в края на XIX век, големият поет Масаока Шики, вдъхвайки нов живот на формата чрез съвременно звучене, дава названието хайку, с което е прието да се нарича сега.
И така, хайку отначало е непретенциозен жанр, подвластен на обикновения човек — гражданин, монах, земеделец, рибар. Без да блести с високата художественост на литературната (авторската) поезия, тя грабва с непосредствената си разговорна интонация и вдъхва нови образи, родени в народната среда. Спонтанният експромт-шега запазва своята свежест, докато постепенно не се разтваря в подражанията и вариациите на едни и същи теми.
Постепенно хайку, овладяло до съвършенство веселата лекота, обогатено с нови теми, започва да става все по-сериозна поезия. Новите исторически условия благоприятстват за това. През XVII век, след опустошителни феодални междуособици, настъпва мир. Страната е обединена от шогуна Токугава Иеясу, процъфтяват търговията и занаятите. Официално безправни пред самурая, търговецът и богатият занаятчия разполагат със силата на парите — третото съсловие жадува развлечения, но то търси и своето високо изкуство…
Десетки са големите майстори на хайку, но за ненадминат и всепризнат Учител се смята Мацуо Башо. Чрез неговото творчество японската поезия за първи път след „Маньошу“ става поезия на цялата страна. Открил високото призвание на поета, Башо упорито търси своя стил.
Пътешествайки из страната като странстващ монах, той противопоставя на градската суета величието на природата, която възпява със сърцето си.
Башо е последовател на дзен будизма, утвърдил се в Япония още през XIII — XIV век. Естетическите принципи на дзен се състоят в лаконичността на изразните средства и се основават на вътрешното съзерцание, постигано чрез медитация. Дзен означава изявяване на всички духовни сили, встъпване в пределите на „не-аз“, сливане с вселената… Класическата японска поезия, с нейния неизменен стремеж да се освободи от буквалното описание, от всичко излишно, е благодатна за дзен възприятието на света. Малкият размер на хайку изключва пространното изобразяване на явленията. Затова характерна особеност на този жанр става изкуството на намека, създаването на подтекст, пределната лаконичност в описанието на картината — бегли щрихи на едва загатнат пейзаж.
„Истината е извън думите“, „за истината думите са тесни“, твърди дзен философията. Затова хайку въздействат не с външното си, видимо съчетание на думите, от които е съставено, а с невидимия си емоционален подтекст.
Японската поетика разчита на мисловно участие от страна на читателя, на неговото въображение и интуиция. Прочетеният стих — това е само път към собствено творчество, към личното, интимното решение на лирическата тема, предложена от поета. Дълбокият подтекст дава безкрайни възможности за преоткриване същността на явленията и това отново е дзен: „Не съществува краен предел“, „всяка завършеност противоречи на принципа на непрекъснатото развитие“.