Траянов пише тия свои стихотворения в съгласие с господствуващия принцип, че „скръбта е естествената атмосфера на поезията“, такава е поезията на Рихард Демел, Стефан Георге, Лилиенкрон, Хуго фон Хофманстал, в чиято носталгична и дисхармонична психическа неопределеност, дълбок размисъл, съсредоточен поглед се къпе и музата на нашия поет. Дали тази „Мъртва царица“ („Regina mortua“) не е образът на преживяна лична драма, както бихме помислили от сегашно гледище, или в случая е модна душевна настроеност, търсене на реквиемна образност, желание да се покажем по-дълбоки и по-оригинални от другите? Може би и едното, и другото:
Такива са виденията на тази поезия. Сякаш животът е престанал да пулсира: „Смъртта надниква, лист по лист се рони, скрибуцат, глухо стенат голи клони“ — краят на стихотворението „Смърт“. „Из тъмнината гробници белеят и кипариси в тъмен сън мълчат“ — началото на „Брегът на смъртта“.
Това са доминиращи чувства или по-скоро отсенки на чувства. Безспорно е — че в този лабиринт на смътни догадки е отразена не само личната драма на поета, но и една обществена действителност. Това е началото на нашия век, пълната безизходност на личността и невъзможност за проява на вяра за радостен звън и опиянение. Защото общественият дух е потиснат от безсилие и военна тревога. Този психичен застой пред неизвестността, пред тъмните облаци на войни и катастрофи владее и поезията на поменатите немски поети, за които Пенчо Славейков пишеше в същото време: „Теоретиците на модерното смятат Демеля станция в развитието на немската лирика, на която рядко пътници се отбиват и по-рядко се качват.“ Същото неудоволствие изразява Пенчо Славейков и за останалите немски поети от началото на века.
2
В сборника „Химни и балади“ (1911) като че ли кошмарът се разсейва: като че поетът излиза от здрачния лабиринт и пред него засияват нови брегове и висоти. В стихотворението „Полонеза“ имаме музикална интерпретация на чувствата, изблик на радост, когато клавишите трябва да разкрият „на радостта невидимия лик“:
Очевидно поетът се адресира към жената (все едно реална или имагинерна), която е причина за неговата душевна неустойчивост, като в най-различни образни вариации съпоставя себе си с нея и нея със себе си. Това е един дълъг и често досаден монолог, в който поетическият герой изживява свои вътрешни драматични конфликти: „Настъпи златно пладне и твоя чар огрея.“ „В душата не поглеждай“, защото там „видения крайбрежни чертаят твойто име край гибелна река“. В „Близка и далечна“ четем: „Тъй близка аз те сещам, но нявга ми се струва, че пътища неземни отвека ни делят.“ Широкият читател, уви, остава чужд на тази непрестанна гоненица на противоречиви изповеди, които могат да увлекат само отделна паралелно настроена психика. В „Земна радост“ се повтаря същата ситуация: „В уплаха ти отмина, когато взор извърна към ледения образ на моите мечти.“ Понякога образите се сплитат в странни съчетания и почти достигат ad absurdum.
Можем да кажем без преувеличение, че в тази своя сбирка Траянов е платил скъп данък особено на немския символизъм, такъв, какъвто го характеризира Пенчо Славейков.
Разбира се, не са само поетите на „модернизма“, които влияят върху поезията на Траянов. Това са преди всичко Гьоте, Шилер, Хайне, които хвърлят първите ярки лъчи в душата на поетически настроения младеж, но го свързват едновременно с романтичните традиции на следовниците, както и с отделни течения и писатели от началото на века, вече по-близки до възлюбената мода на съвремеността. Така, преодолявайки джунглите на „модернизма“, Траянов прокарва гьотенска идея в края на стихотворението „Към пролетта“:
Характерно явление в „Химни и балади“ е оптимистическият завършък, сякаш някакво освобождение от мрежите на душевните противоречия, пробуждане от някакъв мъчителен сън, който в „Regina mortua“ е нещо постоянно, кошмарно, виждаме как тук се уталожва, както след дъжд се избистря вечерното небе. „Празничен химн“ завършва също примирително, успокоено: