Теодор Стърджън
Предговор
В областта на научната фантастика не се е появявал никой като Зелазни, откакто…
Така започваше първата чернова на този предговор; остана си такава около четирийсет и осем часа, докато се чудех и маех как точно да завърша това изречение, за да е справедливо и точно. Единственият възможен начин е да се махне последната дума. Но дори и в този случай няма да е самата истина, защото понятието „научна фантастика“ придава на коментара оттенък на клубно членство, който подкастря истинността. Толкова много неща, етикирани като „научна фантастика“, нямат нищо общо с нея. Все по-често и по-често излиза научна фантастика, която никой не нарича научна фантастика (но пък плащат купища пари за нея — например „На брега“, „Доктор Стрейнджлав“, „Седем дни през май“, „1984“ и т.н., и т.н., и пр., — което гарантира на пронаучните фантасти бъдеща мания за преследване). Засега се задоволете с твърдението, че ще ви е трудно да намерите писател като Зелазни където и да било.
Виждали сме истински поети на прозата, но приложим ли към тях изискванията за ритъм и структура, те много често се провалят. Без съмнение сме имали наистина велики разказвачи, чиято архитектоника на разказа има солидна основа, здрава постройка и е добре скрепена и ясна; най-често става въпрос за хомогенна, свързана с нитове и болтове проза. А онези, които наричам „експерти по хората“, за съжаление са само шепичка — те притежават особената дарба да създават запомнящи се герои, които не са само сносна фотография на истинските… а живи хора — те се променят, както се променя и всичко живо, не само по време на прочита, но и в паметта на читателя, докато той е жив, променя се и постепенно става по-близък с онова, до което го е довел писателят. Но и в този случай „експертите по хората“ проявяват склонност да превръщат рядката си дарба в притеснение (и да създават мънички пламенни клики, проявяващи същата склонност) и да претупват отгоре-отгоре структурата и съдържанието. Ето ви подходяща аналогия: постановка с идеално подбран актьорски състав и добра режисура, за която са забравили да напишат сценарий.
Та ако си мислите, че се каня да кажа, че Зелазни ви предлага всички тези съкровища и избягва всички недоглеждания, че притежава истинско чувство за мярка, плътност и структура и за начини и средства, текстура, каданс и ритъм, то ще сте абсолютно прави.
Три фактора в творчеството на Зелазни изискват обособяване и разглеждане; такова хладнокръвно изявление само по себе също изисква изясняване. Нека да го сведа до две и две и насочен пръст — смътна и недооформена вълна, сочеща към нещо Отвън (или Горе, или Вътре). Това може да се анализира също толкова ефективно, колкото и играта на цветовете по повърхността на сапунен мехур или безшумният взрив в диафрагмата — един от начините да разпознаем любовта.
Първо. Сюжетите на Зелазни са притчови. Използвам тази дума в особен и съвсем конкретен смисъл. Езоп не ни описва фактите от гледната точка на някаква си — да не повярваш! — лисица вегетарианка, която може да говори и да оценява чепка недосегаемо за нея грозде според мерките на човешката ценностна система; нито пък е имал такова намерение. Той ни разказва нещо друго и по-голямо от онова, за което ни разказва. С годините осъзнах, че величието на литературата и важността на литературните герои (капитан Ахав, Били Бъд, Хамлет, Йов, Юрая Хийп) всъщност се дължи на тази притчовост. Някои могат надуто да ги обявяват за архетипи на Юнг, но човек ги разпознава — и тях, и/или онова, което им е присъщо, както и развитието на ситуациите, в които са попаднали — във всекидневните си контакти с хазаина, работодателя и с най-близките си и любими хора. Една басня казва повече, отколкото разказва, по-голяма е от собствените си параметри. Зелазни казва винаги повече, отколкото разказва; всички сюжетни нишки при него водят нанякъде, осветляват истини, награждават читателя със средства (а понякога и с оръжия), които не е притежавал преди и които могат да имат ежедневно приложение извън рамките на въпросния сюжет.
Второ. Колкото повече човек чете този изключителен автор, изпитва все по-голямо вълнение и постепенно започва да разпознава нещо, което (поне при мен) поражда все по-нарастващо благоговение. То идва — колкото и да е странно — не от някое от многобройните му прекрасни качества, а от недостатъците му. Защото той си има недостатъци — и то колкото си искате. Човек понякога усеща, че на някои (бързам да добавя, съвсем малко) от най-цветистите му фрази би им дошъл добре малко далкот (материал, използван от художниците: прозрачен спрей за приглушаване на яркостта и блясъка, където е нужно). Не защото не са красиви — Бог ми е свидетел, че повечето са, — а защото дори и толкова сръчен ковач на думи като Зелазни от време на време забравя, че подобно умотворение би могло да отклони читателя от бързото му пътуване оттук нататък и че би трябвало мебелировката да не пречи на движението. Ако се препъна в някоя масичка, то надали ще й проличи, че е най-изящно изработеното изделие от времето на краля слънце. Особено пък ако онзи, който ме е препънал така смъртоносно, е самият автор. А и онова с екзотичните препратки — инжектирането с онези абсолютно точни, затова и непреводими немски философски понятия или цитати от класическата митология. Трудно е да говориш така и да не те разберат погрешно. Право, ако не и дълг на един наистина добър писател е да бъде нахален и да се чувства свободен да казва каквото си иска и както си иска, без изобщо да му пука. От една страна, писането — също както и изборите, сношението, сонатите или удара в зъбите — е вид комуникация, абсолютна необходимост за самото съществуване на човека във всяка една област, конкретна или абстрактна, която би могла да бъде определена като присъща на човешките същества дейност, предизвикваща подобен отклик при други човешки същества. Комуникацията или е двустранен феномен на препредаване на информация, или просто не съществува. И ако предизвиква не съответния, а друг отклик („Това пък какво е, да му се не види!“ вместо „Ами да, разбира се!“), пак я има, но в осакатен вариант. Между екзотичното вмешателство, последвано от пояснение, което може да е ужасно обидно за сведущия читател, и замерянето му с нещо кораво и на буци без предупреждение и без всякакви обяснения съществува нещо повече от фина разделителна линия. Да, и читателят е длъжен да участва в играта; и колкото повече се включва, толкова по-голямо е участието му, а колкото по-голямо участие го кара да взема авторът, толкова по-добър е сюжетът (и самият автор, разбира се). От друга страна, той не бива да бъде препъван и изхвърлян от потока, по чието течение го е понесъл авторът, от подобни пречки и заплахи за навигацията, колкото и уместни да са те. Всичко зависи от това, доколко слушателят — адресатът на комуникацията — е нащрек и какво заслужава. А заслужава много, защото се намира в отсрещния край на нещо, което не би могло да съществува без него. Онези (а те са мнозина), които имат нужда някой да ги глези, не го заслужават. Другите, способни да поемат всичко, което би могъл да стовари отгоре им един наистина добър писател, са истинска радост за автора — но те винаги са само малка част от много странната и много човешка общност на читателите. Изобретателният писател винаги знае как да доведе комуникацията до максимум по начин, приемлив за авторовото нахалство — той само трябва да си го измисли и толкова. На писател, по-малко изобретателен от Зелазни, лесно ще простим неспособността да измисля, но точно за нашия случай това извинение не важи. Което довежда този коментар до основната му идея: като творец Роджър Зелазни притежава такива достойнства, че го оценяваме според по-високи стандарти от онези, според които оценяваме другите — кръст, който той, докато пише, ще носи. За щастие раменете, носещи този кръст, са показателно мускулести.