Но колкото и студено да беше в залата, настроението в нея беше още по-хладно. Лорд-маршал Бър стоеше в средата на помещението разкрачен, със захванати на гърба ръце. Едрите му длани бяха стиснати в юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели. Майор Уест стоеше до него с наведена глава. Беше скован и изтръпнал, щеше му се да не си бе свалял шинела. В залата се оказа по-студено, отколкото навън. Въпреки че беше още есен, времето беше доста мразовито.
— Ще пийнете ли малко вино, маршале? — попита Мид, без дори да го погледне.
Гласът му прозвуча немощно и пискливо в просторната зала. Уест беше почти сигурен, че забеляза парата от дъха на възрастния мъж.
— Не, благодаря, Ваша Светлост. — Лицето на Бър беше намръщено.
Според Уест маршалът никога не преставаше да гледа така свъсено, поне не и през последните месец-два. Този човек май нямаше друго изражение на лицето. Понякога мръщенето му беше израз на надежда, друг път на задоволство, дори на изненада. Сегашното му изражение обаче показваше неистов гняв. Уест престъпи сковано на място в опит да раздвижи кръвта в изтръпналите си ходила. Предпочиташе да е където и да било другаде, само не тук, в тази зала.
— А вие, майор Уест? — прошепна лорд-губернаторът. — Ще пийнете ли вино?
Уест понечи да отклони поканата, но Бър го изпревари.
— Какво стана? — изръмжа той и укорителните му думи се понесоха в хладния въздух, отекнаха в студените стени и плъзнаха нагоре към гредите на тавана.
— Какво стана ли? — лорд-губернаторът потрепери и хлътналите му очи се вдигнаха. Погледна Бър така, сякаш го виждаше за пръв път. — Изгубих синовете си. — Мид сграбчи чашата си с трепереща ръка и я пресуши на един дъх.
Уест забеляза как юмруците на Бър се свиват още по-силно зад гърба му.
— Съжалявам за загубата ви, Ваша Светлост, но имах предвид какво се случи в по-общ план. Говоря за Черен кладенец.
При споменаване на името Мид сякаш потрепери.
— Имаше битка.
— Не, имаше клане! — кресна Бър. — Какво е вашето обяснение за това? Не получихте ли кралските заповеди? Да вдигнете на крак всеки наличен войник, да организирате защита и да чакате подкрепление? И в никакъв случай да не рискувате и да влизате сам в сражение с армията на Бетод.
— Кралските заповеди ли? — устните на лорд-губернатора се извиха в презрителна гримаса. — Да нямате предвид заповедите на Висшия съвет? Получих ги. Прочетох ги. Обмислих ги.
— И?
— Накъсах ги на парченца.
Уест чу как Бър започва да диша тежко през носа.
— Накъсали сте ги… на парченца?
— Аз и моят род управляваме Англанд от сто години. Когато дойдохме тук, на това място нямаше нищо. — Мид гордо вдигна глава и изпъчи гърди. — Ние покорихме тази пустош. Изсякохме горите и разчистихме земята. Построихме пътищата, фермите, мините и градовете, от които Съюзът спечели много! — очите на възрастния мъж се проясниха и блеснаха. Сега той изглеждаше значително по-висок, силен и дързък. — Преди да отправят поглед през морето, хората по тези земи очакват закрила първо от мен. Нима трябваше да оставя тези северняци, тези варвари, животни, да вилнеят безнаказано в земите ми? Да гледам отстрани, докато унищожават всичко сътворено от прадедите ми? Да позволя да грабят, опожаряват, изнасилват и убиват както им падне? Нима трябваше да стоя зад стените си и да чакам безучастно, докато Англанд е подложена на сеч? Не, маршал Бър! Не и аз! Събрах мъжете, въоръжих ги и ги изпратих срещу тези диваци, а тримата ми синове ги предвождаха в битката. Какво друго можех да направя?
— Да изпълните шибаните заповеди! — изкрещя Бър с пълно гърло и Уест подскочи от изненада, гръмотевичното ехо зазвъня в ушите му.
Лицето на Мид се сгърчи, устата му зяпна, после устните му се изкривиха и затрепериха. Очите му се наляха със сълзи и той отново се свлече на стола.
— Изгубих синовете си — промълви лорд-губернаторът и заби поглед в каменния под. — Изгубих синовете си.
— Съжалявам за синовете ви и за всички онези, чийто живот бе жертван напразно, но към вас не изпитвам никаква жал. Вие сам си причинихте това. — Бър примижа, преглътна и разтри с ръка корема си. Отиде бавно до прозореца и погледна към сивия студен град отвън. — Жертвахте цялата си армия и сега съм принуден да отделя от моите хора, за да осигуря защитата на вашите градове и крепости. Колкото са оцелели от битката при Черен кладенец, както и всички останали, годни да държат оръжие, преминават под мое командване. Ще имам нужда от всеки човек.