— На осемнадесети юни, в седем и двадесет и една минути сутринта.
Тя повдигна вежди в знак на интерес.
— Може би трябва да се запозная с него.
Карлайл погледна смутено Чарли, но съпругът бе свикнал с флиртуването й и гледаше електронната шахматна дъска, за да види дали има надежда за бягство и да реши какъв да бъде следващият му ход.
— До всички кораби, до всички кораби! Говори корабът на Съединените американски щати „Смитбек“. Мейдей, Мейдей, Мейдей!4
— Гласът от високоговорителите беше ясен и тримата на мостика чуха страха на моряка.
Джон Карлайл грабна слушалките на радиопредавателя.
— „Смитбек“, „Смитбек“, „Смитбек“. Кажете координатите си и каква е аварията.
— „Морски наблюдател“, упълномощени сме от Тихоокеанското командване да подадем сигнал за бедствие и да поискаме незабавна помощ.
Карлайл си представи сценария. Кораб на американския военен флот беше в беда, но въпреки това екипажът трябваше да иска разрешение да помоли за помощ.
— „Смитбек“, моля, съобщете координатите си и каква е аварията — спокойно повтори Джон и през рамо каза на кормчията филипинец да уведоми капитана Пери Джакоби и да го извика на мостика.
— Блъснахме се в айсберг. В кораба влиза вода, но засега помпите се справят.
„Господи!“ — помисли Карлайл. Сигурно получаваше блуждаещ сигнал от водите на Арктика или Антарктика, отразил се някъде в атмосферата — нещо, което често се случваше. По този начин радиолюбителите разговаряха с колегите си в другия край на света. „Морски наблюдател“ едва ли беше най-близо, за да окаже помощ. Всъщност, в зависимост от позицията на военния кораб, можеше да минат няколко дни, докато спасителите стигнат до него.
— Намираме се на 21.21 градуса северно и 173.32 западно… Карлайл ядосано поклати глава и престана да слуша. Това беше фалшив радиосигнал за бедствие — морската версия да изкрещиш в препълнен театър, че има пожар. Някакъв кретен с мощен радиопредавател се преструваше на потъващ американски кораб, но беше твърде глупав, за да осъзнае, че според координатите се намира в тропически води само на сто и петдесет километра от „Морски наблюдател“. Блъснат от айсберг, как не!
— Тук е „Морски наблюдател“ — строго каза Джон. — Нарушавате морския закон и подлежите на съдебно преследване, ако не престанате да подавате фалшив сигнал за бедствие.
От високоговорителите се разнесе друг глас, по-уверен от онзи на нервния радист.
— „Морски наблюдател“, говори командир Кенет Галоуей, капитан на „Смитбек“. Това не е шега. Ние сме товарен кораб на американската флота и се блъснахме в айсберг. Не го видяхме на радара. Изскочи от водата точно пред нас. Нямахме време за маневри да избегнем сблъсъка. Отначало помислихме, че е подводница, но айсбергът се натроши на парчета.
По радиовръзката Карлайл и другите чуха тревожен вой на сирени и панически викове на обезумели хора на закъсалия кораб. Джон се зае да изчислява курса.
— Съжалявам за недоразумението, капитане — отвърна той. — Намираме се на седем часа път от вашата позиция и потегляме към вас. Какво е положението?
— Отначало пораженията не изглеждаха сериозни. Помпите се справят с притока на морска вода и заковахме дупките с дъски, но въпреки това изглежда потъваме. Спуснали сме се с метър и двайсет за последните тридесет минути. Ако продължаваме така, след седем часа ще бъде късно.
През минутата, докато помощник-капитанът на „Морски наблюдател“ обмисляше положението, на призива за помощ отговориха три други кораба в района — два контейнеровоза, пътуващи от Япония за Лос Анджелис, и малък танкер с бензин за остров Уейк. Те не бяха по-близо от изследователския кораб, но капитаните им заповядаха на екипажите да се отклонят от маршрута си, за да предложат помощ. От остров Мидуей излетя военноморски патрулен самолет.
Карлайл не постави под съмнение думите на Галоуей. Щом капитанът твърдеше, че корабът му потъва, значи се случваше точно това. Хрумна му, че може да не са забелязали някоя пробойна, но това беше малко вероятно. Ремонтните екипи на военните кораби бяха добре обучени и не биха допуснали подобен елементарен пропуск.
— Какво означава това? — попита Чарли. Спирит беше до него и държеше ръката му.
Джон почти бе забравил за присъствието им.
— Не знам.
— Мейдей! Мейдей! Мейдей! — отново изкрещя радистът. — Потъваме бързо. Носът е във водата. Говори „Смитбек“. О, Господи! Исусе! Морето! Морето започна да гори!
От високоговорителите се разнесе приглушена експлозия. Чу се още един писък и после тътен на вода. Накрая настъпи тишина.