— Вярно е. Най-много от всичко ме е яд, че някакъв тъпак ни отне възможността да разберем истината, Хари.
— Ами ако не е любов?
— Пак ще я търся. Ако не за друго, поне заради възможността да убия Дони Рандъл.
Хари се усмихна и удари по бара.
— Сега вече говориш като човека, когото познавам.
— Какво да правя, по дяволите?
— Първо напълни чашите, а после продължи да работиш с компютъра. Само не мисли защо искаш да я намериш. Това ще замъгли преценката ти. Съсредоточи се върху въпроса как да я откриеш.
Мърсър призна, че съветът не е лош, като имаше предвид източника.
— Колко най-дълго си бил с жена? Изражението на Хари стана сладострастно.
— Един час и десет минути, но това беше в полунощ, когато сменяха времето и превъртяхме напред часовниците си.
— Сериозно.
— Около шест месеца. Беше преди години, когато отидох да живея във Вашингтон и реших, че е време да улегна.
— Какво стана?
— Осъзнах, че когато съм с нея, не съм верен на себе си. Вече бях улегнал и я използвах, за да придам легитимност на живота си. Известно време криех чувствата си в погрешен опит да я предпазя. Голяма грешка. В нощта, когато скъсах с нея, тя очакваше да й предложа да се оженим. Нямаше представа за истинските ми чувства. Сцената беше адски неприятна, но знам, че така беше най-добре. Можех да се преструвам още, може би няколко години, но накрая пак нямаше да излезе нищо. Убеден съм, че по-късно и тя го е осъзнала. Предполагам, че ако бях на твое място, щях да се запитам дали съм останал същият, докато съм бил с нея. И въпросът е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.
— Знам — съгласи се Мърсър. — И истината е, че не съм сигурен.
— Но когато беше нея?
— Да — не се поколеба Мърсър.
Хари се облегна назад на високото столче. На лицето му се изписа самодоволно изражение.
— Отивай да работиш, но в три часа тръгваме към Дребосъка и аз ще черпя, докато единият от нас се напие безпаметно. Това не е предложение, а заплаха.
Мърсър си направи втора каничка кафе, взе я, остави Хари да решава кръстословицата и слезе в кабинета си. Стаята беше обзаведена като бара — зелен килим и мебели от дърво и месинг. В единия ъгъл беше едно от безценните му притежания — почерняло парче лек метал, част от цепелина „Хин-денбург“. Минавайки покрай шкафа до вратата, Мърсър докосна парче синкав минерал на име кимберлит. Смяташе, че минералът, знак за наличието на диаманти, му носи късмет. Беше му го подарил благодарен управител на мина, чийто живот бе спасил.
— Той седна зад старинното бюро и се включи в Интернет. Написа „Лепър Алма“в търсачката и изпъшка, като видя, че има двеста и петдесет хиляди справки. Нямаше представа какво означава името, но компютърът го намери четвърт милион пъти.
След един час образователна информация за проказата7 Мърсър разбра, че е на погрешна следа.
В света бяха останали само няколко колонии за прокажени и никоя от тях не бе свързана с името Алма. Нямаше и известни прокажени или лекари, които да ги лекуват, на име Алма.
— Не съм на прав път — измърмори той.
Очевидно не беше чул правилно какво му е казала Тиса. Номерът беше как да си спомни точните й думи. Мърсър стана и се приближи до килера в ъгъла на кабинета. Сред различните непотребни вещи, папките и книжата, които беше по-лесно да изхвърли там, отколкото да подреди, той намери голяма кутия от обувки и я занесе на бюрото си. Извади мека кърпа, постла я на бюрото и сложи тридесетсантиметрово парче релса в средата, а после измъкна препарати за излъскване на метал, парцали и шкурка.
В продължение на тридесет минути той работи върху ръждясалата част на релсата, изтъркваше метала съсредоточено, като бижутер, който шлифова безценен камък. Повтарящите се движения бяха начинът да се концентрира. Беше придобил той навик в института, за да се разтоварва от напрежението да учи, без да затормозява съзнанието си, така както Уинстън Чърчил бе строил тухлени стени в двора на Даунинг Стрийт 10 в най-мрачните дни на Втората световна война.
След час и половина Мърсър бе прогонил от съзнанието си всичко, освен секундите, в които Тиса плуваше към брат си. Той сякаш отново почувства, че движенията му са затруднени от тежестта на водата и пулсирането в главата от удара в предното стъкло на камиона с цистерната.
„Тук съм, Люк. Аз съм, Тиса.“ Гласът й отекваше над тъмното море, вик, който ясно прозвуча на фона на нещастието наоколо. Главата й едва се подаваше над водата, докато плуваше към моторницата на брат си. На половината разстояние тя спря и се обърна към Мърсър. „Господи! Лепър Алма, Мърсър. Внимавай за Лепър Алма.“