Той вдигна глава и се огледа наоколо. Обикновена улица в мрачен ден. Да, имаше опасности. Но ако успееше да стигне до апартамента си, можеше да си възвърне обичайния ритъм на живот, за който копнееше и от който се нуждаеше.
Дали щяха да се осмелят да го последват тук? Тук, на едно от малкото места по света, където имаше хора, които наистина го познаваха. Това със сигурност беше най-безопасното кътче. Дори да се появяха, той не се страхуваше от открита конфронтация. Беше безразсъдно, но даже копнееше за такава. Не, не се страхуваше от онези, които го бяха затворили, сега беше време те да се страхуват от него. Очевидно някакъв враждебен елемент бе злоупотребил със системата, опитвайки се да го закопае жив, потапяйки го сред изгубени души, шпиони, вцепенени от депресия или обезумели от халюцинации. Сега, когато беше навън, враговете му трябваше да побегнат, да се скрият вдън земя. Не можеха да си позволят да го нападнат тук, на открито, където местната полиция със сигурност щеше да се намеси. Защото колкото повече хора знаеха за случая му, толкова по-голяма беше заплахата за разобличаване на заговорниците срещу него.
На ъгъла на авеню „Кънектикът“ и улица „Оруей“ Амблър видя будката за вестници, покрай която минаваше всяка сутрин, когато бе в града. Видя опърпания мъж, на който тук-там липсваше някой зъб и който все още носеше червената си плетена шапка, и се усмихна.
— Реджи — извика Амблър. — Реджи, приятелю мой.
— Хей — каза продавачът. Но това беше рефлекс, а не истински поздрав.
Амблър закрачи към него.
— Мина доста време, а?
Продавачът отново го погледна. По лицето му не проблесна и следа от разпознаване.
Амблър отправи очи към купчината вестници „Вашингтон Поуст“, където най-горният брой вече бе опръскай от дъжда, и забелязвайки датата, изпита остра болка. Третата седмица на януари, нищо чудно, че беше толкова студено. Той силно примигна. Почти две години. Бяха му отнели почти две години. Две години на забрава, отчаяние и изолация.
Но сега не беше времето да размишлява над загубата.
— Хайде, Реджи. Как си? Работиш здравата или едва-едва?
Объркването по сбръчканото лице на Реджи премина в подозрение.
— Нямам дребни за теб, братле. И не раздавам безплатно кафе.
— Реджи, хайде де, ти ме познаваш.
— Продължавай по пътя си, човече — каза Реджи. — Не искам неприятности.
Амблър се обърна и безмълвно измина разстоянието от половин пресечка до голямата жилищна сграда, построена в готически стил, където бе живял като наемател през последното десетилетие. „Баскертън Тауърс“. Издигната през двадесетте години на двадесети век, сградата представляваше шестетажна структура от червени тухли, декорирана със светлосиви колони и пиластри от бетон. Металните щори по прозорците на коридорите на всеки етаж бяха затворени наполовина, наподобявайки притворени клепачи.
„Баскертън Тауърс“. Нещо като дом за един мъж, който в действителност нямаше такъв. Да прекараш кариерата си в програма за специален достъп — най-високо ниво на оперативната сигурност — означаваше да прекараш кариерата си под псевдоним. В „Консулски операции“ нямаше по-секретно звено от Отдела за политическа стабилизация и никой от оперативните агенти не познаваше другите си колеги, освен по кодово име. Това не беше начин на живот, който водеше до създаване на дълбоки социални взаимоотношения — работата означаваше да прекарваш повечето си дни в чужбина, изолиран и за непредвидими периоди време. Дали имаше истински приятели? Все пак краткото му пребиваване у дома придаваше специална тежест на случайните му улични запознанства в околността. И независимо колко малко време прекарваше в „Баскертън Тауърс“, апартаментът му се беше превърнал в истински дом за него. Не беше убежище като къщата му край езерото, но представляваше символ на нормалността. Място, където да пусне котва.
Жилищната сграда започваше от улицата, а една обла алея позволяваше на колите да достигнат фоайето.
Амблър огледа улиците и тротоарите, не видя знак, че някой проявява особен интерес към него, и се приближи до сградата. Някой там щеше да го познава — портиерът, ако не управителят на сградата или домакинът, и щеше да го пусне в жилището му.
Той огледа дългата табела на живеещите — черни пластмасови букви на бяла дъска, редици имена в азбучен ред.
Нямаше Амблър. След Алстън следваше Ауер.
Значи му бяха отнели апартамента? Беше разочароващо, но не и изненадващо.