— Мога ли да ви помогна, сър? — От отопленото фоайе се показа един от портиерите, Грег Денович. Едрата му челюст както винаги бе засенчена от гъста, устойчива на бръсначите брада.
— Грег — весело каза Амблър. Грег вероятно идваше от Грегор, човекът бе от бивша Югославия. — Мина доста време, а?
Изражението на Денович ставаше все по-познато на Амблър — това беше недоумението на човек, поздравен приятелски от абсолютно непознат.
Амблър свали шапката си и се усмихна.
— Не бързай, Грег. Апартамент 3В?
— Познавам ли ви? — попита Денович. Но този път не беше въпрос. Беше твърдение. Негативно твърдение.
— Предполагам, че не — тихо отвърна Амблър. А сетне объркването му отстъпи на паниката.
Някъде зад гърба си чу изсвистяването на спирачки по мокра настилка. Бързо се обърна и видя бял микробус да спира твърде бързо от другата страна на улицата. Чу да се отварят и затръшват врати и видя трима мъже в униформите на надзирателите в клиниката. Единият носеше карабина, други двама имаха в ръцете си пистолети. И тримата тичаха към него.
Микробусът. Разпозна го. Беше част от извънредната операция по „намиране и връщане“, използвана от тайните клонове на федералното правителство за деликатни домашни залавяния. Независимо дали ставаше въпрос за вражески агент или чуждестранни шпиони на щатска земя, общото помежду им беше, че не бяха предназначени за нито един клон на официалната система на реда. А в тази влажна и студена януарска сутрин Харисън Амблър беше „доставката“, която трябваше да бъде прибрана. Нямаше нужда да се предлагат обяснения на местната полиция, защото той щеше да е изчезнал дълго преди тяхното появяване. Това не беше открита конфронтация; онова, което бяха дирижирали, беше скоростно, незабелязано похищение.
Амблър осъзна, че появявайки се на това място, беше позволил на желанията си да потиснат добрата му преценка. Не можеше да си позволи повече грешки.
Мисли, трябваше да мисли.
Или по-точно, трябваше да чувства.
След две десетилетия като оперативен агент Амблър беше принуден да усъвършенства начините на бягството и спасението. Това беше втората му природа. Но подходът му не включваше логически решетки, „дървета на решението“ или други безплодни механизми, които инструктори понякога пробутваха на новаците. Предизвикателството беше да почувстваш изхода от ситуацията, да импровизираш според необходимостта. Да постъпиш другояче означаваше да пропаднеш в коловоза на рутината, а всичко, което беше рутина, можеше да бъде предвидено и пресечено от противниците.
Амблър огледа улицата пред „Баскертън Тауърс“. Триточковата блокада беше стандартна процедура — отрядът сигурно се беше разположил от двете страни на сградата, преди микробусът да спре отсреща. И наистина Амблър видя въоръжени мъже, някои в униформа, други не, да настъпват към сградата от две посоки с целеустремената крачка на опитни агенти по залавянето. Сега какво? Можеше да се стрелне във фоайето и да търси заден изход. Но ходът му щеше да е предвиден и вече сигурно бяха взети предохранителни мерки. Можеше да изчака минаваща групичка пешеходци, да се присъедини към тях и да се опита да надбяга мъжете, разположени от далечния край на сградата. Но и този ход криеше опасности. Спри да мислиш, застави се Амблър. Това беше единственият начин да ги надхитри.
Впил очи в мъжа с късата карабина, който бързаше през булеварда, Амблър се опита да види всеки детайл от лицето му, независимо че ръмежът се превръщаше в силен дъжд. И после реши да предприеме най-опасния от всички възможни ходове.
Той затича право срещу мъжа.
— Какво ви забави толкова дълго? — кресна му Амблър. — Размърдайте си задниците, да ви вземат мътните! Измъква се! — Той се извъртя и енергично размаха палец към фоайето на „Баскертън Тауърс“.
— Пристигнахме възможно най-бързо — отвърна мъжът с карабината. Другите двама притичаха покрай Амблър и сега той видя, че носят тактически пистолети 45-и калибър с по дванадесет патрона в пълнителя. Това беше голяма огнева мощ за залавянето на един човек. Ако се приемеше, че заповедите бяха за залавяне.
Амблър закрачи тежко към спрелия от другата страна на улицата микробус. Пътниците му се бяха разпръснали около фоайето на „Баскертън Тауърс“, щеше да им отнеме съвсем кратко време да осъзнаят грешката си.
Амблър се приближи към вратата на шофьора, отвори портфейла, който принадлежеше на надзирателя от остров Париш, и го вдигна за секунда към шофьора, сякаш да се идентифицира. Беше твърде далеч, за да се види какво показва, авторитетният жест трябваше да е достатъчно убедителен. Докато шофьорът отваряше прозореца, Амблър се опита да го прецени. Очите на мъжа бяха невъзмутими, бдителни, а вратът му къс и мускулест: щангист.