Но Трея не можеше да направи нищо срещу ревността. Все пак, това беше офис, изпълнен преди всичко с жени, работещи за властни мъже. Ноктите бяха извадени и през цялото време защитаваха територията. Така че Трея навлезе в светилището и Джекмън й каза да седне на стола пред бюрото. Тя се настани, след това му благодари за обяда.
— Беше чудесна идея. Мисля, че хората наистина оцениха възможността да поговорят.
Старшият партньор сви рамене.
— Боя се, че това може и да е притеснило доктор Уолш, а не такова бе намерението ми.
— Не. — Трея направи пауза, чудейки се какво повече може да каже. — Той беше притеснен от самото начало, сър. Той и Илейн… — Този път млъкна. Той и Илейн какво?
— Разбира се, разбира се. Естествено. — Джекмън не отиде да седне зад бюрото си. Вместо това премести кошчето от ъгъл а пред себе си и протегна крака, отпуснат в свободна поза. — Кога трябваше да бъде сватбата?
— През юни. — Тя прочисти гърлото си. — През юни.
Той тъжно кимна.
— Ужасно е… Просто ужасно.
— Да, сър.
Джекмън отново кимна, изправи се, измина няколко крачки до прозореца и се загледа в дъжда. На нея й изглеждаше, че се опитва да стане по-твърд. За да я уволни по-рано? Тя спря дъха си.
— Е, Трея — започна той, но се улови. — Имаш ли нещо против да те наричам Трея? Между другото, що за име е това?
През нея премина усещане на облекчение. Почувства се така, сякаш за първи път през тази седмица се усмихва.
— Трея е чудесно и не зная що за име е това. Мисля, че баща ми е бил кръстникът. Харесваше звученето му. Имах по-голям брат, наречен Сиксто, ако това ще ви помогне да го разберете, а той беше първото дете.
— Сиксто ли?
— Наричахме го Сикс2.
— И кой не би? — Усмихнат, Джекмън измина обратно няколкото крачки от прозореца, приседна върху бюрото и спря погледа си на нея. Изражението му стана сериозно. — И как вървят нещата на трудовия фронт?
Тя бързо си пое дъх и си сложи маска на смело момиче.
— Не съвсем зле, сър, въпреки че минаха едва няколко дни. Все още трябва да поработя няколко седмици върху папките на Илейн.
— Но ти предстои и друга работа?
— Все още не. Но вече споменах за това. Сигурна съм, че не след дълго ще се случи. Тези неща не стават за една нощ.
— Да, знам. — Ала Джекмън лесно четеше между редовете. На фирмения хоризонт не се очертаваше много работа за нея, а вероятно и никаква.
— Първият ми избор е да остана тук. — Изражението й показваше, че не е премисляла забележката и по някакъв начин е притеснена от това.
— Е, тези новини са добри. В наши дни е много приятно да откриеш лоялност у хората си. — Той хвърли бърз поглед зад рамото й, но не гледаше към нищо определено. Умът му работеше. — Не искам да настъпвам никой от колегите си, ако вече са заявили желанието си да работят с теб, но след като очевидно не е така, бих могъл да ти представя един малък собствен проект, ако можеш да му отделиш време. Боя се, че е доста неблагодарна работа, едно старо гражданско дело, което се влачи от четири години и сега внезапно съдията Бранард реши, че е време да преразгледа фактите и кои от тях трябва да бъдат обновени. Това ще рече вероятно петстотин ужасно скучни часа, но ще ти даде малка отсрочка, докато успееш да запълниш времето си.
Петстотин часа! Той й даваше петстотин часа работа.
Дванайсет седмици заетост! Тя се постара лицето й да изглежда спокойно, но не постигна кой знае какъв успех.
— Ще бъда особено заинтересована от това, сър. Бих могла да започна…
Той елегантно кимна и я прекъсна.
— Идният понеделник ще е чудесно. Папките все още са в хранилището и ще трябва да поръчам да ги качат тук горе. И не бих искал да му отделяш цялото си време — да кажем дванайсет часа на седмица, — знам, че трябва да довършиш работата на Илейн. Но трябва отново да те предупредя, че това е скучна работа. Може би е най-добре първо да прегледаш папките, преди да поемеш ангажимента.
Тя се чу да казва, че идеята е добра, макар да знаеше, че би танцувала боса по живи въглени, ако това означаваше да запази заплатата си и осигуровките.
— Тогава нека се уговорим за девет часа в понеделник сутрин.
— Да, сър. И ви благодаря.