Ама се обърна бавно, кафявите й очи искряха. Ръцете й трепереха и тя бързо ги пъхна в джобовете на престилката си, за да не забележа.
Каквото и да ставаше с мен, Ама беше наясно.
Пое си дълбоко дъх. Може би най-накрая щеше да ми каже.
— Не знам за какво говориш. Но аз… работя по въпроса. Може да има нещо общо с жегата и с тези проклети буболечки, с проблемите на чародейците…
Лъжеше ме. За пръв път в живота си даваше някакъв отговор, колкото и странен да бе той, и това ме стресна още повече.
— Ама, какво не ми казваш? Какво знаеш?
— „Зная, че Изкупителят ми е жив.“21
Погледна ме предизвикателно. Беше ред от химн, с който бях израснал в църквата, докато правех балончета с дъвка и се опитвах да не заспя.
— Ама.
— „Каква утеха тези сладки думи носят“ — довърши тя и ме потупа по гърба.
— Моля те.
Но тя вече бе излязла в коридора и пееше, което беше малко налудничаво. Звучеше, както когато си мислиш, че нещо лошо ще се случи, но се опитваш да се убедиш, че не е така. Ужасът обаче си личи в гласа ти, макар да се надяваш, че ще го прикриеш.
Не можеш.
— „Жив е, жив е Онзи, който умря“ — пееше и ме побутваше пред себе си. — „Живее Той, Водача, неподвластен на смъртта.“
Вратата се затръшна след мен.
— Сега…
Вече бе изминала половината коридор, все още напявайки си останалата част от химна.
— Нека да хапнем, преди лелите ти да са нахлули в кухнята и да изгорят къщата до основи.
Гледах я как подтичва и крещи още преди да е стигнала до кухнята.
— Всички да се съберат в дневната, преди храната ми да е изстинала.
Май щях да имам повече късмет, ако бях попитал нейния Водач, неподвластния на смъртта.
Когато се довлачих до дневната, всички вече бяха заели местата си. Лена и Макон явно току-що бяха пристигнали и стояха в единия край на стаята, а Мариан бе потънала в дълбок разговор с леля Каролин в другия. Ама все още подвикваше нареждания от кухнята, когато птицата се охлаждаше. „Почиваше“, както се изразяваше тя. Леля Грейс се запрепъва към масата, размахвайки кърпичката си.
— Не карай таз хубава птица да чака повече. Умряла е достойно и заслужава нашето уважение.
Телма и леля Мърси се влачеха точно зад нея.
— Ако наричаш „достойна смърт“ изстрела със сачми, предполагам, че си права — измърмори леля Мърси, като мина покрай сестра си, за да седне точно пред бисквитите.
— Не започвай, Мърси Лин. Знаеш, че вегетарианството е една стъпка по-близо до света без бельо и свещеници. Това си е доказан факт.
Лена седна до Мариан, опитвайки се да сдържи смеха си. Дори Макон се затрудняваше да задържи обичайното си хладнокръвно изражение. Баща ми стоеше зад стола на Ама и я чакаше най-накрая да дойде от кухнята, за да го отмести за нея като истински южняшки джентълмен. Като слушах как леля Грейс и леля Мърси се заяждат помежду си, ми стана още по-мъчно за леля Пру. Тя ми липсваше.
Но докато заемах мястото си, забелязах, че още някой го нямаше.
— Къде е Лив?
Мариан погледна към Макон, преди да отговори.
— Тя реши да си остане вкъщи тази вечер.
Леля Грейс чу достатъчно от разговора и реши да се намеси.
— Е, ама туй никак не е американско. Ти покани ли я, Итън?
— Лив не е американка. И, да, поканих я.
Беше почти вярно. Бях помолил Мариан да я доведе. Това си беше покана, нали? Мариан разгъна кърпата си в скута.
— Не мисля, че щеше да се чувства удобно, ако бе дошла.
Лена прехапа долната си устна, сякаш й стана зле.
Заради мен.
Или заради мен, Лена. Не я поканих лично, беше малко… грубо. Чувствам се като кретен.
Аз също.
Нямаше какво повече да си кажем, защото точно тогава Ама влезе, носейки зелена тенджера.
— Добре… Време е да благодарим на бог и да ядем.
Седна, баща ми придърпа стола й и зае своето място. Всички се хванахме за ръце и леля Каролин сведе глава, за да каже молитвата за Деня на благодарността, каквато ни беше традицията.
Чувствах силата на семейството си. По същия начин се бях почувствал, когато се присъединих към чародейския кръг. Въпреки че Лена и Макон бяха единствените истински чародейци тук, пак я усещах. Недоловимото жужене на нашата сила, а не онова на скакалците, поглъщащи града, или на инкубусите, раздиращи небето.
21
Цитат от Библията, Йов 19:25, който е първият ред на едноименния химн, написан от английския пастор Самуел Медли (1738–1799). — Б.пр.