Когато бях малък, майка ми казваше, че всичко, което човек трябва да знае за Юга, може да се открие или в Савана, или в Ню Орлиънс. Очевидно същото важеше и за живота ми.
Лена не беше съгласна. На следващата сутрин спорехме за това на последните чинове в кабинета по история. Май аз побеждавах.
— Счупената душа не е две неща, Лена. Тя е едно нещо, разделено наполовина.
Когато й разказах и споменах „две души“, Лена чу само тази част с двете и предположи, че аз се предлагам за ролята на „Единия, който е двама“.
— Може да е всеки от нас. Колкото аз съм Единият, който е двама, толкова и всеки друг може да бъде. Погледни ме в очите!
Усещах как в нея се надига паника.
— Не казвам, че аз съм този, Лена. Аз съм обикновен смъртен. Щом е нужен чародеец, за да разруши Реда, ще е необходимо много повече от един смъртен, за да го възстанови, не мислиш ли?
Тя не изглеждаше напълно убедена, но дълбоко в себе си знаеше, че съм прав.
За добро или за лошо, бях само това — смъртен. Това бе източникът на целия проблем между нас. Причината едва да успяваме да се докосваме и да не можем истински да бъдем заедно. Как можех да спася чародейския свят, когато дори не можех да живея истински в него?
Лена понижи гласа си.
— Линк. Той е две неща, инкубус и смъртен.
— Шшш… — Погледнах към Линк, но той тънеше в невежество за нашия спор. В момента се мъчеше да издълбае с химикалката си „Линкубус“ в чина си. — Да ти кажа, напълно съм убеден, че не влиза в определението за „Единия, който е двама“.
— Джон също е две неща, чародеец и инкубус.
— Лена.
— Ридли. Сигурно все още има следа от Сирената вътре в нея, независимо че е смъртна. Две — продължи да изброява тя възможните кандидати. — Ама е гадателка и смъртна. Две неща.
— Не е Ама!
Явно го бях изкрещял, защото целият клас се обърна към нас. Лена се засрами и сведе очи.
— Не е ли, мистър Уейт? Защото ние си мислехме, че е — обади се мистър Евънс. Изглеждаше готов да извади малките розови листчета, с които ни изпращаше при директора за наказание.
— Съжалявам, сър.
Прикрих се зад учебника си и понижих глас.
— Знам, че звучи странно, но станалото е за добро. Сега знам защо се случват всички тези шантави неща — особените сънища, как виждах половината от себе си навсякъде. Всичко вече има обяснение и звучи логично.
Не беше напълно вярно, а и Лена не бе съвсем убедена, но тя не каза нищо повече, нито пък аз. Между жегата и буболечките, Ейбрахам и Бесовете, Джон Брийд и Лилум, обсебваща тялото на учителката ни по английски, имахме достатъчно неща, за които да се притесняваме.
Поне така си казвах.
„НЕКА ДА ИМА СНЯГ!
ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА!
КУПЕТЕ СИ БИЛЕТИ СЕГА!“
Плакатите бяха навсякъде, сякаш фактът имаше нужда от реклама. Беше време за Зимния бал и тази година. Организационният комитет — съставен, естествено, от Савана Сноу и нейния фенклуб — реши да го нарече „Снежния бал“24. Савана настояваше, че няма нищо общо с нея и името е избрано само заради горещата вълна, а това бе причината всички останали да го наричаме подигравателно „Кишавия бал“. С Лена смятахме да ходим на бала.
Отначало тя не искаше заради всичко, което бе станало миналата година. Когато й подадох билетите, ме погледна така, сякаш всеки миг щеше да ги подпали.
— Шегуваш се, нали?
— Не, напротив.
Седях срещу нея на масата в столовата и разбърквах леда в содата си със сламка. Нещата не вървяха на добре.
— Как изобщо ти хрумна, че мога да поискам да отида на техните тъпи танци?
— За да танцуваш с мен — казах аз и я погледнах с престорено жален поглед.
— Мога да танцувам с теб в стаята си — протегна ми тя ръка. — Всъщност, я ела! Мога да танцувам с теб веднага, тук.
— Не е същото.
— Няма да дойда.
— Тогава ще отида с някого другиго.
Очите й се присвиха.
— Като Ама.
Тя поклати глава.
— Защо си се заинатил толкова за това? И не ми минавай с номера за танцуването.
— Това е последният ни шанс.
Беше облекчение да се тревожим за нещо толкова безобидно като някакъв гаф по време на танците, а не за унищожението на света, например. Почти бях разочарован, че Ридли не е наоколо, за да съсипе бала със стил.
Накрая Лена се съгласи, въпреки че продължаваше да ми е сърдита. Не ми пукаше. Щях да направя всичко възможно, за да я убедя. Както се развиваха събитията, не бях сигурен, че някога въобще щеше да има други танци в гимназия „Джаксън“.