Бокорът вдигна финото парче плат и се вгледа в бродерията му. Знаех какво има на кърпичката, макар да не го виждах от мястото, където бях — врабче.
Мъжът погледна кърпичката, после Ама.
— Знакът на Сула Пророчицата. Значи и ти си гадател, една от нейните наследнички? — Усмихна се широко, белите му зъби проблеснаха в мрака. — Хм, това прави тази малка визита още по-неочаквана. Какво води една гадателка в моята работилница?
Ама го изучаваше с поглед, сякаш бе една от змиите, пълзящи по стените на терариума в „магазинчето“.
— Това бе грешка. Нямам никаква работа с хора като теб. Ще се изпратя сама… — Пъхна чантичката си под мишницата и се обърна да си ходи.
— Тръгваш си толкова скоро? Не искаш ли да знаеш как да промениш картите? — Заплашителният му смях отекна из стаята. — Аз знам. — Гласът му бе спокоен и тих. — Но и ти знаеш отговора, гадателко. Затова си тук.
Ама се обърна отново към него.
— Мислиш, че това е посещение от любезност ли?
— Не можеш да промениш картите, след като са хвърлени. Не и картите, за които говорим. Съдбата е колело, което се върти без нашата ръка.
Ама стовари ръката си на масата.
— Не се опитвай да ми пробутваш тези сладкодумия, черни като душата ти. Знам, че може да бъде направено.
Бокорът постави бутилка с натрошени черупки от яйца до ръба на масата. Белите му зъби отново проблеснаха в тъмнината на стаята.
— Всичко може да бъде направено… срещу определена цена. Въпросът е какво си готова да платиш, гадателко?
— Каквото е нужно.
Потръпнах. Имаше нещо в начина, по който Ама го каза, в промяната на гласа й, която подсказваше, че невидимата линия между двамата беше изчезнала. Чудех се дали тази линия бе по-дълбока от онази, която бе преминала в нощта на Шестнайсетата луна, когато с Лена бяха използвали „Книгата на луните“, за да ме върнат обратно от мъртвите. Тръснах глава. Всички вече бяхме преминали толкова много линии.
Бокорът наблюдаваше Ама внимателно.
— Нека да видя картите. Трябва да знам с какво си имаме работа.
Ама извади купчина, която приличаше на карти таро, от чантата си, но картинките по тях не бяха правилни. Не бяха таро, а нещо друго. Подреди ги внимателно на масата, явно повтаряйки някакво предишно хвърляне. Мъжът гледаше, като разсеяно подмяташе перото между пръстите си.
Ама хвърли последната карта.
— Ето.
Той се наведе, мърморейки си на език, който не разбирах. Но си личеше, че не е доволен. Започна да разчиства неустойчивата дървена маса — бутилките и шишенцата се разбиха на земята. Приближи се ужасно близо до Ама — досега не бях виждал някой да се осмелява да прави подобно нещо.
— Гневната кралица. Небалансираните везни. Детето на мрака. Бурята. Жертвоприношението. Разделените близнаци. Кървящото острие. Счупената душа.
Изплю се и размаха перото към нея; явно това бе неговата версия на „еднооката заплаха“ на Ама.
— Гадателка от наследниците на Сула Пророчицата сигурно е достатъчно умна, за да знае, че това не е обикновено разпределение на картите.
— Да не признаваш, че не можеш да го направиш? — предизвика го Ама. — Че съм изминала целия този път за натрошени яйчени черупки и мъртви блатни жаби? Всеки обикновен шарлатан ще каже това.
— Казвам, че не можеш да платиш цената, стара жено! — повиши глас мъжът и аз застинах на място. Ама бе единствената майка, която ми бе останала. Не можех да понеса някой да й говори така.
Тя погледна към тавана и измърмори нещо. Бях сигурен, че говори на Великите, духовете на своите предци.
— Нито една частица от тялото ми не искаше да дойде в това забравено от Бога гнездо на злото…
Бокорът вдигна нещо, увито в изсъхнала змийска кожа, и започна да обикаля около Ама като животно, готвещо се за атака.
— И все пак дойде. Защото нито билките ти, нито малките ти куклички не могат да спасят ti-bon-age7. Нали така?
Ама го погледна умолително.
— Някой ще умре, ако не ми помогнеш.
— А друг ще умре, ако го направя.
— Ще оставим този спор за друг път. — Ама потупа с пръст една от картите. — Тук е смъртта, за която се притеснявам.
Мъжът погледна картата, галейки я небрежно с перото.
— Интересно… Избра този, който вече е загубен. И още по-интересно е, че си дошла при мен вместо при любимите си чародейци.
7
Ti-bon-age (Ti-bon-ange) — „малък добър ангел“. Според вуду религията, заедно с другата половина — gros-bon-age (ange), съставлява човешката душа. Ti-bon-age е източникът на индивидуалността на човек, натрупаните от него познания и опит. След смъртта слиза завинаги в царството на мъртвите. Gros-bon-age — „голям добър ангел“ — е основната жизнена енергия на човека, която се вселява при раждането, и след смъртта се слива с бог; тя е непреходна и безсмъртна. — Б.пр.