Мариан пазеше историята, не я създаваше.
Такова беше правилото. Дали сърцето й щеше да й позволи да го следва докрай, това бе друг въпрос. Лив бе научила по трудния начин, че не може да се подчини на правилото и сега вече никога нямаше да може да бъде Пазител. Бях сигурен, че и майка ми се е чувствала по същия начин.
Вдигнах отново писмото. Докоснах дебелия восъчен печат — същия като печата на щата Южна Каролина. Чародейска луна над палма. При допира на пръста ми до лунния сърп, чух познатата мелодия. Затворих очи.
— Итън?
Отворих очи и видях, че Мариан бе наведена над мен.
— Нищо ми няма.
— Никога не е нищо. Особено с теб — усмихна ми се с лека тъга тя.
— Чух песента. — Все още потупвах с пръсти по дънките си, мелодията бе заседнала в главата ми.
— Твоята Предвещаваща песен?
Кимнах.
— И?
Не исках да й казвам, но не виждах как можех да премълча или да измисля някаква друга версия на песента за три секунди.
— Нищо хубаво. Обикновеното, призраци, Бесове, тайни и мрак.
Опитах се да се успокоя, да не чувствам вълнението в стомаха си или студената тръпка, преминаваща през тялото ми, докато произнасях думите. Майка ми се опитваше да ме предупреди за нещо. И ако тя ми изпращаше тази песен, това означаваше нещо важно. И опасно.
— Итън. Това е сериозно.
— Всичко е сериозно, лельо Мариан. Но ми е трудно да разбера какво трябва да направя.
— Говори с мен.
— Бих го направил, но дори не знам какво да ти кажа.
Изправих се. Не биваше да й казвам нищо. Не схващах какво се случва и колкото повече Мариан ме притискаше, толкова повече ми се искаше да се махна.
— По-добре да тръгвам.
Тя ме изпрати до вратата на архива.
— Ела по-скоро, Итън. Липсваш ми.
Усмихнах се и я прегърнах; после погледът ми падна над рамото й към централното помещение на библиотеката и почти подскочих.
— Какво е станало?!
Мариан изглеждаше изненадана, също като мен. В библиотеката бе пълен хаос, от пода до тавана бе истинска катастрофа. Сякаш, докато сме били в архива, тук бе минало торнадо. Рафтовете бяха съборени, книгите бяха разхвърляни навсякъде, по масите, по бюрото на рецепцията, по пода. Бях виждал нещо подобно само веднъж, миналата Коледа, когато всяка книга в библиотеката се отвори на определен цитат, който бе свързан по някакъв начин с Лена и с мен.
— По-лошо е от последния път — каза спокойно Мариан. Мислехме си за едно и също нещо. Това бе послание, предназначено за мен. Точно както тогава.
— А-ха…
— Добре. Значи така. Чувстваш ли още присъствието на разбеснели се духове? — Мариан се пресегна към най-близката книга от една купчина. — Защото аз определено ги надушвам наблизо.
— И аз започвам. — Отметнах косата от очите си. — Иска ми се да знаех заклинание за подреждане на книгите по лавиците, без да се налага да го правим на ръка.
Мариан се наведе и ми подаде първата книга.
— Емили Дикинсън8.
Отворих я възможно най-бавно и предпазливо, сякаш очаквах нещо да ме ухапе от страниците й.
— „Многото безумие е най-върховен смисъл…“
— Безумие. Супер — какво означаваше това? И по-важното, какво означаваше за мен? — Погледнах към Мариан. — Какво мислиш?
— Мисля, че хаосът в Общия ред най-сетне стигна и до моите рафтове. Хайде, продължавай. — Пресегна се, взе друга книга и ми я подаде. — Леонардо да Винчи.
Супер. Още един смахнат тип. Подадох й обратно книгата.
— Ти го направи.
— „Мислех, че се уча как да живея, а всъщност се учех как да умра.“ — Затвори книгата. — Лудост и сега смърт. Определено има градация.
Прегърна ме и пусна книгата на пода. Тук съм, с теб. Това казваха ръцете й. Моите не казваха нищо, освен че бях ужасен, което нямаше как да скрия, защото направо се тресяха.
— Ще се редуваме. Единият ще чете, а другият ще разчиства.
8
Емили Елизабет Дикинсън (1830–1886) — американска поетеса. Автор на около 1800 стихотворения, от които приживе са отпечатани не повече от десетина. Въпреки че след публикуването стиховете й са критикувани, днес се смята за един от най-великите американски поети. — Б.пр.