— Избирам разчистването.
Мариан ме изгледа и ми подаде друга книга.
— Предизвикваш ме в собствената ми библиотека?
— Не, мадам. Това няма да е джентълменско. — Погледнах към заглавието. — О, стига! — Беше Едгар Алън По9.
Той беше толкова мрачен, че другите две книги направо изглеждаха като детски приказки в сравнение с него.
— Каквото и да иска да ми каже, не желая да го чуя.
— Отвори я!
„И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук…“10
Затворих книгата.
— Схванах. Загубен съм. Ще полудея. Целият град се разпада. Цялата вселена е една гигантска лудница.
— Нали знаеш какво казва Леонард Коен за пукнатините, Итън?
— Не, не знам. Но имам чувството, че ако отворя още няколко книги в тази библиотека, ще мога да ти кажа.
— „Има пукнатина във всяко нещо…“
— Страшно полезно.
— Всъщност, да. — Постави ръце на раменете ми. — „Има пукнатина във всяко нещо, така прониква светлината в него.“11
И определено беше права, или поне този готин тип Коен бе прав. Чувствах се едновременно щастлив и тъжен и не знаех какво да кажа. Затова се отпуснах на колене и започнах да подреждам книгите на купчини.
— По-добре да се заемем с тази бъркотия.
Мариан ме разбра.
— Не мислех, че някога ще те чуя да кажеш подобно нещо.
И отново бе права. Вселената явно наистина се пропукваше, и аз заедно с нея.
Надявах се само светлината да успее да намери някак път навътре.
19.IX
Дяволът, когото познаваш
Сънувах. Не като в сън, в който можех да почувствам вятъра, докато падам, или да помириша кръвта във водите на реката, а истински, обикновен сън. Наблюдавах как в съзнанието ми се разиграват сцени, само че нещо бе объркано. Целият сън бе сбъркан — именно защото не чувствах нищо. Все едно седях на тротоара и гледах как животът преминава пред очите ми… и ме подминава.
Нощта, в която Сарафина призова Седемнайсетата луна. Луната се разцепва на две над главата на Лена, двете й половини оформят крилете на пеперуда — едното зелено, другото жълто. Джон Брийд на своя „Харли Дейвидсън“ и Лена, седнала зад него, обвила го с ръце. Празният гроб на Макон. Ридли държи в ръка черно вързопче, а изпод плата излиза светлина. Сиянието лежи върху калната земя. Самотно сребърно копче, изгубено някъде на предната седалка на Бричката в една дъждовна нощ.
Образите прехвърчаха в периферията на съзнанието ми, без да мога да ги докосна. Сънят бе успокояващ. Може би моето подсъзнание не смяташе, че той е някакво поредно пророчество, парченце от пъзела, който създаваше съдбата ми на Водач. Може би наистина бе просто сън. Леко се носех между състоянието на сън и на будност. Умът ми търсеше по-конкретни мисли, опитвайки да премине през омарата така, както Ама пресяваше брашното за торта. Отново и отново продължавах да се връщам към образа на Сиянието.
Сиянието в ръцете ми.
Сиянието в гроба.
Сиянието и Макон, в морската пещера до Голямата бариера.
Макон се обърна и ме погледна.
— Итън, това не е сън. Събуди се! Сега!
После Макон бе обхванат от пламъци и не виждах нищо, защото болката бе толкова силна, че вече не можех да мисля или да сънувам.
Стряскащ звук прозвуча сред ритмичното жужене на скакалците под прозореца ми. Изправих се стреснато в леглото си, звукът се усилваше все повече, докато се мъчех да се събудя.
Беше Лусил. Бе скочила на леглото ми и съскаше, козината на гърба й бе настръхнала. Ушите й бяха присвити и за миг си помислих, че съска срещу мен. Проследих погледа й през мрака в стаята.
До леглото ми имаше някой. Лъскавата дръжка на бастуна му отразяваше бледата лунна светлина.
Не умът ми се бе опитвал да открие конкретни мисли и образи от миналото. А Ейбрахам Рейвънуд.
— По дяволите!
Отдръпнах се назад и се ударих в дървената табла на леглото зад мен. Нямаше къде да се скрия, но мислех само как да се махна по-далече оттук. Инстинктите ми надделяха — бягай или се бий. А нямаше никакъв начин да тръгна да се бия с Ейбрахам Рейвънуд.
— Ставай! Сега!
Притиснах слепоочията си с ръце, сякаш той все още можеше да стигне до мислите ми чрез пулсиращата болка в главата ми. Ейбрахам ме наблюдаваше втренчено, преценявайки реакциите ми.
вернуться
Едгар Алън По (1809–1849) — американски писател, поет, редактор и литературен критик, смятан за представител на американския романтизъм. — Б.пр.
вернуться
„Гарванът“, Едгар Алън По, превод Георги Михайлов, 1945 г. — Б.пр.
вернуться
Из песента „Anthem“ („Химн“) на Леонард Коен. — Б.пр.