— Мисля, че става постепенно… — прекъсна я Джон с пресипнал глас.
— Мога да се преборя с това! Не искам да съм Мрак! Кълна се…
Дойде й в повече — майка й я бе отблъснала, сестра й плачеше за нея, имаше опасност да загуби Джон. Сарафина не можа да издържи. Строполи се на пода, тялото й се тресеше.
Джон коленичи до нея и я прегърна пак.
— Ти не си Мрак. Не ме интересува какъв цвят са очите ти.
— Да, но никой друг не го вярва. Майка ми дори не ме пусна да вляза у дома — отвърна, хлипайки тя.
Джон се отдръпна и я погледна.
— Тогава ще избягаме още тази нощ.
Грабна брезентова торба и започна да мята дрехи вътре.
— И къде ще отидем?
— Не знам. Ще измислим нещо. — Джон закопча торбата, хвана лицето й с ръце и погледна в златните й очи. — Няма значение къде ще отидем. Стига да сме заедно.
Бяхме отново в спалнята ми, сред яркото следобедно слънце. Видението изчезна, отнасяйки със себе си момичето, което нямаше нищо общо със Сарафина, която познавахме. Книгата падна на пода.
Лицето на Лена бе окъпано в сълзи и за миг приличаше на момичето от видението.
— Джон Ийдс е моят баща.
— Сигурна ли си?
Тя кимна и изтри сълзите си.
— Никога не съм виждала негова снимка, но баба ми е казвала името му. Изглеждаше толкова истински, сякаш все още е жив. И… наистина са се обичали.
Посегна да вземе книгата, която бе паднала с корицата нагоре — гръбчето й бе омачкано, доказателство за това колко много пъти е била четена.
— Лена, не я докосвай.
Тя обаче не ме послуша и я вдигна от пода.
— Итън, чела съм я вече доста пъти. Никога досега не се е случвало. Мисля, че този път стана, защото я докоснахме едновременно.
Отвори отново книгата. Виждах тъмните линии на местата, където някой бе подчертавал отделни пасажи. Лена забеляза, че се опитвам да прочета какво бе отбелязано, надничайки през рамото й.
— Цялата книга е така, маркирана е като някаква карта. Искаше ми се да знам накъде води.
— Знаеш къде.
И двамата знаехме. До Ейбрахам и Мрачния огън — до Голямата бариера, мрака и смъртта.
Лена не сваляше поглед от книгата.
— Този ред ми е любимият: „Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра“13.
И двамата бяхме „превити и пречупени“, променени, от Сарафина. Дали резултатът при нас бе по-добър? Бях ли станал по-добър от това, през което преминах? Ами Лена?
Замислих се за леля Пру, лежаща в болничното легло, за Мариан, пристъпваща между кашоните с изгорели книги, овъглени документи, подгизнали снимки. Делото на целия й живот бе унищожено.
Ами ако хората, които обичахме, бъдеха подложени на натиск и болка, докато не загубеха накрая всякаква форма?
Трябваше да намеря Джон Брийд, преди да бъдат толкова променени, че да не успеем вече да съберем заедно парченцата от живота им.
26.IX
Часове за посещение
На следващия ден леля Грейс откри къде леля Мърси криеше шоколадовия си сладолед. На по-следващия ден леля Мърси откри, че леля Грейс го е изяла, и из къщата се разнесе писък, по-силен и от аларма. В деня след това събитие играх на скрабъл със Сестрите, но това е задача, която може да умопомрачи и най-здравия разум, защото е трудно да спориш с възрастни дами, които са абсолютно убедени, че „имашдавземаш“ е една дума, „памучено“ е глагол, „на пух и прах“ е прилагателно, а „акошъдъ“ е дълга форма на „ако“.
Направо бях смазан. Край.
Имаше един човек обаче, който не беше тук. Някой, който миришеше на мед и на сол, и на червен сос с бекон. Който можеше да сътвори най-безумните думи от плочките пред себе си. Който можеше да направи карта на чародейските тунели из целия Юг.
Няколко дни по-късно вече не можех да издържам, затова когато Лена настоя да отидем на посещение при леля Пру, се съгласих. Исках да я видя. Не бях сигурен как ще изглежда — все едно просто спи, както преди, когато заспиваше на дивана? Или както я видях в линейката? Нямаше как да знам и се страхувах от това, чувствах се виновен и гузен.