Но повече от всичко не исках да се чувствам сам.
Окръжният здравен център бе възстановително заведение — нещо средно между клиника и място, където те вкарват след преживяна сериозна травма. Или когато си паднал с колелото си. Или когато си се блъснал с колата си. Или пък когато те е блъснала нечия чужда кола. Някои смятат, че може да извадиш голям късмет, ако те блъсне подходящата кола, защото ще изкараш големи пари като компенсация. А може и просто да умреш. Или пък и двете, както стана с Дийкън Хариган, който сега има най-хубавия надгробен камък в града, а жена му и децата му се радват на най-хубавата ограда, на вътрешен и външен батут за скачане и ядат навън пет вечери в седмицата. Карлтън Ийтън беше разказал всичко това на мисис Линкълн, която бе казала на Линк, а той каза на мен. Чековете пристигали всеки месец от Вашингтон — и в слънце, и в дъжд. Това става, когато те блъсне общинският камион за боклук.
Когато влязох в Здравния център обаче, нямах усещането, че леля Пру е била голяма късметлийка. Дори странната, спокойна тишина и силният климатик не ме накараха да се почувствам по-добре. Цялото място миришеше на нещо болезнено сладникаво, сякаш всичко бе посипано с пудра захар. Нещо лошо, което се опитваше да ухае като нещо хубаво.
Още по-ужасно беше, че фоайето, коридорите и релефните тавани бяха боядисани в прасковено оранжево. Сякаш сос „Хиляда острова“14 бе полят върху салата с извара и след това цялата смес бе пльосната на тавана.
Може да е френски сос.
Лена се опитваше да ме ободри.
Така ли? И в двата случая ми се иска да повърна.
Всичко е наред, Итън. Може би като я видим, нещата няма да ни се струват толкова зле.
Ами ако е дори още по-ужасно?
Стана такова само три метра по-нататък. От бюрото на рецепцията ме гледаше Боби Мърфи. За последно го бях виждал, когато все още и двамата бяхме в баскетболния отбор и той ме подиграваше, че Емили Ашър, известна като Преди-обичащата-Итън-а-после мразещата-го-Емили, ме бе зарязала на танците. Той беше супер добър защитник, малко по-голям от нас и никой не смееше да се закача с него. Сега Боби седеше зад бюрото на рецепцията в униформа с прасковен цвят и не изглеждаше толкова корав. Не изглеждаше и особено щастлив да ме види. Сигурно не помагаше и фактът, че името на табелката му беше сбъркано и вместо Боби пишеше Буби.
— Здрасти, Боби. Мислех, че си в Държавния колеж в Съмървил.
— Итън Уейт. Ти си тук и аз съм тук. Но не знам кой от нас е повече за съжаление — сопна се той, а погледът му се спря на Лена. Не я поздрави. Макар да бе закотвен в Здравния център, където половината пациенти не можеха да издадат и звук, бях сигурен, че е запознат с последните събития в града.
Опитах да се разсмея, но излезе нещо като кашлица и във фоайето настана мълчание.
— А-ха… Както и да е, беше крайно време да се появиш. Леля ти Прудънс питаше за теб — ухили се той и побутна списъка за посетители по бюрото към нас.
— Така ли? — попитах и застинах на място, въпреки че трябваше да предположа, че ще се опита да се избъзика с мен.
— Ха, не. Майтапя те. Просто се подпишете тук и отидете в градината.
— Градината? — попитах аз, след като се подписах и му върнах тетрадката.
— Ами да. Зад крилото със стаите на пациентите. Там отглеждаме полезните зеленчуци — усмихна се той и аз си спомних какъв беше преди. Стоим в съблекалнята и той ме побутва с лакът: Човече, Уейт. Не можеш да позволиш една мацка да те разкара просто така. Излагаш целия отбор.
Лена се облегна на бюрото.
— Някога ще ти писне ли да се заяждаш?
— О, да. Имам и по-хубави неща за вършене. Какво ще кажеш ти да ми покажеш твойто, а аз ще ти покажа мойто? — Гледаше нагло към мястото, където тениската на Лена се издуваше на гърдите й.
Ръката ми се сви в юмрук. Видях как косата на Лена започна да се къдри по раменете й, когато се приведе към него.
— Мисля, че сега е подходящ момент да спреш да говориш.
Боби отвори и затвори уста като риба на сухо. Явно се опитваше да каже нещо, но не му се получи.
— Така е много по-добре — усмихна се Лена и взе баджовете ни за посетители от бюрото.
— До скоро, Боби — казах аз.
Колкото повече се отдалечавахме по коридора, толкова по-сладникав ставаше въздухът, а миризмата се усилваше. Гледах отворените врати на стаите, покрай които минавахме — всяка ни разкриваше някаква странна версия на картина на Норман Рокуел15, в която се случват само сбъркани неща, застинали кадри от жалкия ни живот.
14
Сос „Хиляда острова“ — класически американски сос за салата в американската кухня. Прави се с майонеза, кетчуп или доматена паста и ситно нарязани червени и зелени чушки. — Б.пр.
15
Норман Рокуел (1894–1978) — американски художник и илюстратор. Признат за един от авторите, допринесли за оформянето на стила на американската култура. Налага характерен дизайн на типично американски реклами, включително и образа на Дядо Коледа. — Б.пр.