Лив не ми отговори, защото нервно наместваше телескопа си.
— Трябва да е тук. Сигурно има нещо нередно в телескопа ми.
— Нещо липсва ли? Галактиката се променя постоянно, нали така?
— Разбира се. След трихилядната година Полярната звезда вече няма да е Северната звезда, а Алрай. Означава „пастир“ на арабски, след като питаш.
— След трихилядната година?
— Да. След около хиляда години. Една звезда не може просто ей така да изчезне, не и без значителен космически взрив. Не е нещо, което може да се пропусне.
— … Светът свършва не с взрив, а с хленч. — Спомних си този ред от стихотворението на Томас Елиът18.
Лена не можеше да си го избие от главата преди рождения си ден.
— Да, да, харесвам Елиът, но науката е нещо по-различно.
Не с взрив, а с хленч. А може би беше не с хленч, а с взрив? Не можех да си спомня точните думи, но Лена ги беше написала в стихотворението на стената на спалнята си, когато Макон умря.
Дали е знаела какво ще се случи, че ще трябва да се справи с това сама? Стомахът ми се беше свил в лошо предчувствие. Сиянието беше толкова горещо, че вече пареше кожата ми.
— Всичко е наред с телескопа ти.
Лив изучаваше селенометъра си.
— Мисля, че нещо се е объркало. Не е само телескопът. Дори числата не са както трябва.
— Сърца си отиват, звезди невидели… — казах аз, без да се замислям, сякаш някаква стара песен се беше забила в главата ми.
— Какво?
— „Седемнайсет луни“. Нищо особено, просто песен, която продължавам да чувам. Свързана е с Призоваването на Лена.
— Предвещаващата песен? — погледна ме Лив с изумление.
— Така ли се нарича?
Трябваше да предположа, че си има име.
— Тя предвещава какво ще се случи. Знаел си Предвещаващата песен през цялото това време? Защо не си ми казал?
Свих рамене. Защото съм идиот. Защото не ми харесва да говоря за Лена с Лив. Защото от тази песен идват само лоши неща. Избери си едно.
— Кажи ми целия стих.
— Има нещо за сфери и за луна, която се появява, преди да й е дошло времето. После идва онази част за звездите, които изчезват… Не мога да си спомня останалото.
Лив седна на най-горното стъпало на верандата.
— Луна, която се появява, преди да й е дошло времето. Точно такива ли са думите?
Кимнах.
— Първо луната. После идват и звездите. Сигурен съм.
Небето вече беше набраздено от слънчевите лъчи.
— Предварително призоваване на Призоваващата луна. Това би обяснило всичко.
— Кое! Липсващата звезда?
Лив затвори очи.
— Това е повече от звезда. По-ранното призоваване на луната може да промени целия Общ ред, от всяко магнитно поле до всяко магическо поле. И би обяснило промените в чародейското небе. Естественият ред в чародейския свят е в деликатен баланс — също както в нашия свят.
— Какво би могло да го предизвика?
— Имаш предвид кой — прегърна Лив коленете си.
Можеше да говори само за един човек.
— Сарафина?
— Няма сведения за чародеец, достатъчно могъщ, за да призове луната. Но ако някой е успял да я изтегли извън времето й, няма начин да се разбере кога ще бъде следващото Призоваване. Или къде.
Призоваване. Което означаваше Лена.
Спомних си какво ми беше казала Мариан в архива. Не можем да избираме истината. Можем само да решим какво да правим с нея.
— Ако говорим за Призоваващата луна, то ставащото е свързано с Лена. Трябва да събудим Мариан. Тя може да ни помогне.
Но в мига, в който го казах, вече знаех, че не е вярно. Дори и да можеше да ни помогне, това не означаваше, че ще го направи. Като Пазител Мариан не можеше да се намесва.
Лив явно беше стигнала до същия извод.
— Наистина ли мислиш, че професор Ашкрофт ще ни пусне да преследваме Лена из Тунелите след това, което стана последния път, когато бяхме там? Тя ще ни заключи в стаите с редки книги в библиотеката до края на лятото.
И по-лошо, щеше да се обади на Ама и аз щях да карам Сестрите всеки ден на църква с древния кадилак на леля Грейс.
Скочи или остани в лодката.
Не беше въпрос на решение, вече не. Бях го направил много отдавна, когато за пръв път поех с колата си по път номер 9 една нощ в проливния дъжд. Бях скочил. Не можех да остана в лодката, независимо дали с Лена бяхме заедно или не. Нямаше да позволя Джон Брийд или Сарафина, или някаква липсваща звезда, или погрешният вид луна, или някакво смахнато чародейско небе да ме спре сега. Дължах това на момичето на път номер 9.