— За това ли си дошла? Защото имам нужда от Пазител?
Лив не ми отговори веднага. Можех да усетя как се опитва да открие правилния отговор. Колко трябва да каже, какво трябва да рискува. Знаех, че прави това, защото и аз правех същото.
— Не, не е единствената причина, макар че би трябвало да е.
— Защото не ти е позволено да се намесваш?
Усещах как сърцето й бие и се удря в гърдите ми. Беше се наместила удобно в прегръдката ми и пасваше идеално там.
— Защото не искам да бъда наранена.
Беше уплашена, но не от тъмните чародейци, мутантите инкубуси или от златистите очи. Страхуваше се от нещо много по-познато, но също толкова опасно. Може би на пръв поглед по-обикновено и незначително, но всъщност многократно и безгранично по-могъщо.
Претеглих я по-близо до себе си.
— Нито пък аз.
Защото се страхувах от същото.
Не си казахме нищо повече. Продължих да я държа в прегръдките си и мислех за всички начини, по които един човек може да бъде наранен. За всички начини, по които можех да нараня нея и себе си. Тези две неща някак си бяха преплетени. Беше ми трудно да го обясня, но след като през последните месеци правех всичко възможно, за да прикривам чувствата си, мисълта, че мога да се разкрия, ми се струваше ужасно погрешна. Все едно да се съблека гол в църквата.
„Сърца си отиват, звезди невидели,
единият сломен е, едната е сразена.“
Това беше нашата песен, моята и на Лена. И аз бях сломеният. Означаваше ли това, че трябва да остана празен, лишен от всичко? Или може би ме очакваше нещо различно? Може би чисто нова песен? Малко „Пинк Флойд“, за разнообразие? Кух смях в мраморните зали!22
Усмихнах се в мрака, заслушан в ритмичния звук на дишането на Лив, докато то ставаше все по-спокойно и се превръщаше в сън. И аз бях изтощен. Макар отново да бяхме в света на смъртните, продължавах да се чувствам като част от чародейския свят, а Гатлин беше невъобразимо далеч. Не можех да си представя как се бяхме озовали тук, нито да измеря километрите, които бяхме изминали. Нямаше как да разбера и колко още път ми предстоеше.
Потънах в блаженото неведение на съня, без да знам какво щях да правя, когато стигнех там, накъдето се бях запътил.
Тичах, преследваха ме. Катерех се по живите плетове и препусках из пустите улици и задните дворове на къщите. Единственото сигурно нещо беше адреналинът, който пулсираше във вените ми. Не можех и не исках да спра.
И тогава видях мотора „Харли Дейвидсън“ да идва право срещу мен, ярките светлини приближаваха все повече и повече. Трябваше да закрия очите си с ръце…
Събудих се. Виждах само някаква зелена светлина, която присветваше и изгасваше.
Не разбирах къде съм, докато не осъзнах, че зелената светлина идваше от Сиянието, което в момента грееше като фойерверк на четвърти юли. Беше на матрака, явно изтърколило се от джоба ми. Само че матракът също изглеждаше различно и светлината вече блестеше толкова ярко, че се уплаших сферата да не се пръсне.
Започнах да си припомням бавно — звездите, Тунелите, тавана, стаята за гости. После разбрах защо матракът ми изглеждаше различен. Лив я нямаше.
* * *
Веднага се сетих къде е отишла.
— Спиш ли въобще някога?
— Не толкова много, колкото теб, очевидно.
Както обикновено, Лив не вдигна глава от телескопа си, въпреки че този беше алуминиев и много по-малък в сравнение с онзи, който държеше на верандата у Мариан.
Седнах на горното стъпало до нея. Градината беше спокойна, някак умиротворена, като самата леля Каролин — красива зелена полянка се разстилаше под гигантска магнолия.
— А ти какво правиш тук?
— Получих сигнал за събуждане.
Опитах се да звуча небрежно и леко шеговито, за да не разкрия как всъщност се чувствам. Странно. Неловко. Махнах с ръка към прозорците на стаята за гости на втория етаж. Дори оттук се виждаше как зелената светлина пулсира през стъклото.
— Странно. Предполагам, че и с мен е станало така. Погледни тук — подаде ми тя миниатюрния телескоп, който по-скоро приличаше на фенер, с изключение на големите лещи, поставени в единия му край.
Ръцете ни се докоснаха, когато го взех. Не последва нищо. Беше ми необичайно да ме докосва момиче, без да ме пронизва ток.
вернуться
Цитат от песента на „Пинк Флойд“ The Dog sof War. — Б.пр.