Линк се захвана за работа — пъхна ножиците си в процепа между вратата и рамката й, напрегна се и я отвори, пъшкайки. В тунела, който се разкри, беше по-тъмно в сравнение с мъждивата светлина на лятното утро.
Поклатих глава.
— Не мога да повярвам, че ножиците продължават да вършат работа.
— Чудя се на това, откакто напуснахме Гатлин — каза Лив. — Мисля, че е доста логично.
— Логично е чифт калпави градинарски ножици да отварят чародейски врати?
— Това е красотата на Общия ред. Казах ти, има магическа вселена и материална вселена.
Тя вдигна поглед към небето. Очите ми проследиха погледа й.
— Като небето на смъртните и другото, на чародейците.
— Точно така. Едното не е по-реално от другото. Те съществуват паралелно.
— Така че ръждивите метални ножици могат да отворят един магически портал?
Не знам защо се изненадвах.
— Невинаги. Но когато двете вселени се срещнат, те ще продължат да имат някаква спойка помежду си. Разбираш ме, нали?
Когато Лив говореше, всичко звучеше съвсем ясно.
Кимнах.
— Само не знам дали силата в едната вселена отговаря на слабостта в другата. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен.
— Искаш да кажеш, че Линк отваря толкова лесно вратите, защото това би било невъзможно за някой чародеец?
Линк наистина се справяше подозрително лесно с чародейските врати. От друга страна, Лив не знаеше, че той беше специалист по разбиването на ключалки, откакто мисис Линкълн му наложи първия вечерен час в шести клас.
— Възможно е. А би обяснило донякъде и това, което се случва със Сиянието.
— А какво ще кажете за тази версия? Чародейските врати се отварят сами пред мен, защото аз съм изключителен расов жребец — изпъна се самоуверено Линк.
— Или пък чародейците, изградили тези Тунели преди стотици години, не са предвидили изобретяването на градинарските ножици — казах аз.
— Защото не са предвидили моята изключителност — и в двете вселени — повтори захилено Линк. Пъхна ножиците обратно в колана си. — Първо дамите.
Лив запълзя надолу в тунела.
— Защо ли се изненадвам?
Спуснахме се по стъпалата сред застоялия въздух на тунела. Беше абсолютно тихо, дори нямаше ехо от стъпките ни. Мълчанието легна върху нас, тежко и плътно. Въздухът в света на смъртните не можеше да се сравнява с безтегловността на този над нас. Щом стигнахме долу, открихме, че сме отново на същия тъмен път, който ни изведе в Савана. Онзи, който се разделяше на две: забранената сенчеста улица, по която бяхме поели, и тревистата пътека, окъпана от светлина. Точно пред нас старата неонова табела на мотела светваше и угасваше, но това беше единствената разлика.
Това и Лусил, която се въргаляше в краката ни, а светлината от знака играеше по кожата й, когато примигваше. Тя измяука към нас, бавно се изправи и изпъна подканващо гръбчето си.
— Ти ни разиграваш, Лусил — наведе се Линк, за да я почеше зад ушите, а тя измърка доволно. — А, прощавам ти.
Линк можеше да приеме всичко за комплимент.
— А сега какво? — погледнах кръстопътя.
— Стълбата към ада или жълтият тухлен път25?
— Защо не разтърсиш магическата си топка и не провериш дали не е проработила отново? — изправи се Линк и се огледа.
Извадих Сиянието от джоба си. То все още блестеше, святкаше и угасваше, но изумруденозеленият цвят, който ни беше довел до Савана, бе изчезнал. Сега светеше в тъмносиньо като онези сателитни снимки на Земята.
Лив докосна сферата и цветът стана още по-интензивен при допира на пръстите й.
— Синьото е много по-наситено от зеленото. Мисля, че се усилва.
— Или твоите супер способности укрепват.
Линк ме сръга и за малко да изпусна Сиянието.
— Питал ли си се защо това чудо спря да работи? — дръпнах го нервно от него.
Той ме побутна леко с рамо.
— Отгатни мислите ми де. Не, чакай. Опитай се да полетиш.
— Спрете с игричките — прекъсна ни Лив. — Чухте майката на Итън. Нямаме много време. Сиянието или ще работи, или не. И в дата случая трябва да намерим отговор.
Линк се стегна целият. Тежестта на това, което бяхме видели на гробището, лежеше на раменете на всички ни. Напрежението започваше да си казва думата.
— Шшш. Чуйте…
25
Стълба към ада — известен градски мит за място, където има стълба, която води право към ада. Жълтият тухлен път — споменат е в „Магьосникът от Оз“ — символ на път, който води към идилично и красиво място. — Б.пр.