Не слязох за вечеря, което беше първата ми грешка. Втората беше, че отворих черната кутия от маратонките ми „Конвърс“. Разтърсих я и съдържанието й се разпиля върху леглото ми. Бележка, която Лена ми беше написала върху гърба на измачкана опаковка от „Сникърс“, скъсан билет за филма, който гледахме на първата си среща, касова бележка от „Дейри Кийн“ и заглавна страница от книга, която ми напомняше за нея. В тази кутия пазех всички наши спомени — моята версия на гердана на Лена. Обикновено момчетата не правят такива неща, затова не го бях споменавал на никого, дори на нея.
Вдигнах намачканата снимка от Зимния бал, направена секунда преди така наречените ми „приятели“ да ни залеят с течен сапун, който трябваше да имитира изкуствен сняг. Снимката беше размазана, но бяхме хванати как се целуваме, толкова щастливи, че щом я погледнех, ме заболяваше. Сърцето ми се разкъсваше, но снимката ме караше да чувствам, че част от мен отново я целува.
— Итън Уейт, ти ли си?
Опитах се да прибера всичко отново вътре, когато вратата се отвори. Кутията падна и спомените ми се разпиляха на пода.
— Всичко наред ли е?
Ама влезе в стаята и приседна на леглото ми. Не беше правила това, откакто в шести клас бях хванал грип. Не че не ме обичаше. Просто нещата между нас работеха, без да включват и присядане на леглата.
— Уморен съм, това е.
Тя погледна към хаоса на пода.
— Изглеждаш по-притихнал от сом на дъното на реката. И по-самотен от идеално приготвеното свинско печено, което те чака долу в кухнята. И двете неща са достойни за съжаление.
Наведе се към мен и отмахна перчема от косата ми. Все ме тормозеше да си подстрижа бретона.
— Знам, знам. Очите са прозорец към душата и имам нужда от подстригване.
— Имаш нужда някой да се погрижи добре за теб повече, отколкото от подстригване. — Изглеждаше тъжна и ме сграбчи за брадичката, сякаш можеше да ме вдигне за нея. Като се имаха предвид обстоятелствата, обзалагах се, че беше напълно възможно. — Не си добре.
— Не съм ли?
— Не си, а ти си моето момче и това е моя грешка.
— За какво говориш?
Не я разбирах, а тя не ми помагаше много — нашите разговори обикновено протичаха така.
— Тя също не е права, да знаеш — заговори Ама тихо, загледана през прозореца. — Това, че не си прав, обаче невинаги означава, че си виновен. Понякога просто е факт, като картите, които теглиш.
При Ама всичко в един момент опираше до съдбата, картите й таро, костите в гробището, вселената, която можеше да разчете.
— Да, госпожо.
Погледна ме в очите и видях, че нейните блестяха.
— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, и дори една гадателка не може да каже какво предстои. — Взе ръката ми и пусна нещо в нея. Червен конец с навързани на него бобчета, един от нейните амулети. — Завържи го на ръката си.
— Ама, момчетата не носят гривни.
— И откога смяташ, че се занимавам с бижута? Това е за жени с прекалено много свободно време и без капчица здрав разум в главата — подръпна тя престилката си надолу, за да поизправи гънките. — Червеният конец те свързва с Другия свят, осигурява ти защита, каквато аз не мога да ти дам. Хайде, вържи го.
Знаех, че няма смисъл да се спори с Ама, когато на лицето й се появи това изражение. Беше смесица от страх и тъга, носеше го като товар, който беше прекалено тежък за нея. Протегнах ръката си и й позволих да завърже червения конец на китката ми. Преди да кажа нещо друго, тя отиде до прозореца и поръси рамката със сол, която извади от един от джобовете на престилката си.
— Всичко ще бъде наред, Ама. Не се тревожи.
Тя се спря на вратата и погледна към мен, търкайки с ръка очите си, за да заличи издайническия блясък в тях.
— Цял следобед белих лук.
Нещо не беше наред, както самата Ама беше казала. Но имах чувството, че това не съм аз.
— Знаеш ли нещо за момче на име Джон Брийд?
Тя замръзна на място.
— Итън Уейт, не ме принуждавай да дам цялото печено на Лусил.
— Добре, няма да се обаждам повече.
Ама знаеше нещо и то не беше хубаво, но нямаше да ми го каже. Знаех това със сигурност, така както знаех рецептата й за свинско печено, в която нямаше никакъв лук.
14.VI
Книжен плъх
— Щом е била добра за Мелвил Дюи10, ще свърши работа и на мен.
10
Мелвил Дюи (1851–1931) — американски библиотековед, основател на първата професионална библиотечна организация ALA и на първото библиотечно списание Library Journal, разработил десетичната клисификация, която е в основата на съвременното библиотекарство. — Б.пр.