Спрях за секунда на верандата на къщата ни, спомняйки си как се чувствах на верандата на „Рейвънуд“ онази първа вечер, когато отидох там. Сега беше ред на Лена. Тя отметна косата от лицето си, а аз докоснах леко къдриците, които се струпаха накуп, виейки се по гърба й.
Готова ли си?
Лена придърпа по тялото си дългата си черна рокля. Беше нервна.
Не съм.
А би трябвало.
Поех си дъх и бутнах вратата.
— Готова или не… — Къщата миришеше като в детството ми. Като картофено пюре и много вложен труд.
— Итън Уейт, ти ли си? — провикна се Ама от кухнята.
— Да.
— С теб ли е момичето? Доведи я тук, за да се запознаем.
Кухнята направо кипеше. Ама беше пред печката, с престилката си и с дървена лъжица във всяка ръка. Леля Пру беше залепила пръстите си в една купа, пълна с някоя от приготвените за манджите смеси. Леля Мърси и леля Грейс играеха „Скрабъл“ на кухненската маса; нито една от двете не забелязваше, че нямаха образувани никакви думи.
— Хайде, не стойте там, елате при нас.
Всеки мускул на тялото ми беше напрегнат. Нямаше начин да предвидя какво щяха да кажат Ама или Сестрите. Все още не разбирах защо Ама толкова много настояваше да доведа Лена на вечерята.
Лена пристъпи напред.
— Радвам се най-накрая да се запознаем.
Ама я огледа от горе до долу, докато бършеше ръцете в престилката си.
— Значи ти си момичето, което отмъкна момчето ми. Пощальонът беше прав. Красива си като картинка. — Чудех се дали Карлтън Ийтън й го беше споменал по време на онова возене до Уейдърс Крийк.
Лена се изчерви.
— Благодаря.
— Чух, че си разтресла малко училището — усмихна се леля Грейс. — Харесва ми. Не знам на какво въобще учат днешните деца там.
Леля Мърси сложи всичките си букви на дъската.
— Г.Л.А.Д.Н.И.К.А.В.
Леля Грейс се наклони към масата, присвивайки очи.
— Мърси Лин, пак мамиш! Няма такава дума. Използвай я в изречение.
— Гладникаво ми е и искам от тази торта.
— Не се казва така, а „гладно ми е“ или „гладен съм“. — Поне една от тях беше запазила разума си донякъде.
Май не си преувеличил.
Казах ти.
— Итън ли дойде? — Леля Каролин влезе в кухнята точно навреме с широко разперени ръце. — Ела тук и прегърни леля си.
Винаги ме е поразявало колко много прилича на майка ми. Същата дълга кестенява коса, винаги прибрана назад в опашка, същите тъмни кафяви очи. Но мама предпочиташе да ходи с дънки и сандали, а леля Каролин беше по-скоро от типа южняшка красавица с елегантни летни рокли и малки жилетчици. Мисля, че на леля й харесваше изражението на лицата на хората, когато разбираха, че тя е куратор на Историческия музей в Савана, а не някоя лекомислена малко по-зряла дебютантка от висшето общество.
— Как са нещата тук, на Север? — Леля Каролин винаги говореше за Гатлин като за „на Север“, тъй като градът ни е разположен по на север от Савана.
— Всичко е наред. Донесе ли ми пралини40?
— Забравяла ли съм някога?
Взех ръката на Лена и я побутнах напред.
— Това са леля ми Каролин и моите пралели Прудънс, Мърси и Грейс.
— Приятно ми е да се запознаем. — Лена протегна ръката си, но леля Каролин я награби в гореща прегръдка.
Входната врата се затръшна.
— Честит Ден на благодарността! — Мариан влезе, носейки тенджера с някаква манджа вътре и чиния с пай, поставена върху нея. — Какво пропуснах?
— Добре, хайде всички вън от кухнята ми. Имам нужда от пространство, за да направя магиите си. Мърси Стейтъм, видях те да похапваш от бонбоните ми!
За секунда леля Мърси спря да хруска. Лена ме погледна, личеше, че се опитва да не се засмее.
Мога да повикам Кухнята.
Повярвай ми, Ама няма нужда от никаква помощ, когато става дума за готвене. Има си свои собствени магии.
Всички се преместихме в дневната. Леля Каролин и леля Пру обсъждаха как могат да се отглеждат сливови дръвчета на слънчева веранда, леля Грейс и леля Мърси още спореха съществува ли дума като „гладникаво“, а Мариан беше рефер на спора. Според мен това можеше да подлуди всекиго, но когато видях Лена да сяда на дивана между Сестрите, тя изглеждаше щастлива, дори напълно доволна.
40
Пралина — шоколадови бонбони, пълни с различна смес. Обикновено счукана смес от карамелизирана захар и ядки. — Б.пр.