Двамата седяхме там, заобиколени от планини от книги. Тя се протегна и стисна ръката ми.
— Тази битка не е започнала с теб, Итън. Опасявам се, че няма и да свърши с теб. Нито с мен, ако това има някакво значение. — Лицето й стана сериозно. — Когато влязох тук днес сутринта, тези книги бяха струпани на купчина на пода. Не знам как и защо е станало. Затворих вратата на тръгване предишната вечер, а сутринта все още беше заключено. Знам само, че ги прегледах за всеки случай и във всяка една, без изключение, има някакво послание, свързано с този момент, в този град, точно сега. За Лена, за теб, дори и за мен.
Разтърсих глава.
— Просто съвпадение. С книгите е така.
Мариан избра случайно една от купчината и ми я подаде.
— Опитай. Отвори я.
Взех книгата от ръката й.
— Какво е това?
— Шекспир. „Юлий Цезар“.
Отворих я и започнах да чета:
— Във даден час човек е сам ковач на свойта участ. Не е във нашите звезди вината за туй, че сме подвластни, драги Бруте, а в нас самите…52
— Какво общо има това с мен?
Мариан се взря в мен над очилата си.
— Аз съм само една библиотекарка. Просто давам книгите, не мога да ти дам отговорите. — Но докато казваше това, се усмихваше. — Въпросът е дали сам ковеш съдбата си, или вдигаш ръце и разчиташ на нещо толкова измамно като звездите.
— За Лена ли говориш или за Юлий Цезар? Мразя да те прекъсвам, но трябва да ти кажа, че не съм чел пиесата.
— Да не повярваш…
През следващия час прегледахме почти цялата купчина, редувайки се да четем един през друг. Най-накрая разбрах за какво бях дошъл.
— Лельо Мариан, трябва да вляза отново в архива.
— Днес? Нямаш ли си друга работа за вършене? Пазаруване за Коледа?
— Не си губя времето по магазини.
— Мъдра мисъл. Що се отнася до мен, „харесвам Коледа… По някакъв свой недодялан начин тя носи мир и доброта. С всяка година го прави обаче все по-недодялано“.
— Пак Дикенс?
— Е. М. Форстър.
Въздъхнах.
— Не мога да го обясня. Мисля, че трябва да бъда по някакъв начин с мама.
— Знам. И на мен ми липсва. — Не бях мислил какво ще кажа на Мариан. Как ще й обясня какво чувствам — за града и как всичко ми се струва погрешно. Думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. — Просто си мислех, че ако съм близо до книгите й, може би ще се почувствам като преди. Може би ще успея да говоря с нея. Веднъж реших да отида на гробището, но не можах да я усетя, сякаш не беше там. — Загледах се в една от шарките на килима.
— Знам.
— Не можах да си представя, че е… долу. Нямаше смисъл. Защо ще поставяш някого, когото обичаш, в дупка в земята? Където е студено, мрачно и пълно с буболечки? Човек не бива да свършва така след всичко… след всичко, което беше тя. — Опитвах се да не мисля как тялото й се превръща в гол скелет и прах. Мразех идеята, че мама трябва да премине през всичко това сама, както аз преминавах през всичко сам тук и сега.
— Как би искал да свърши? — Мариан постави ръката си на рамото ми.
— Не знам. Би трябвало аз или някой друг да й издигне паметник, или нещо такова…
— Като на Генерала? Майка ти би се смяла много на тази идея. — Мариан ме прегърна. — Знам какво искаш да кажеш. Тя не е там, тук е.
Хванахме се за ръце и се запътихме към архива заедно, сякаш бях още дете, а тя се грижеше за мен, докато мама е на работа. Мариан извади връзката си с ключове и отвори вратата. Не ме последва вътре.
Седнах на стола пред бюрото на мама. Нейният стол. Беше дървен, с инициалите на университета „Дюк“. Май й го бяха дали за завършването й с почести. Не беше толкова удобен, колкото някак успокояващ и познат. Вдъхнах миризмата на стария лак, същия лак, който вероятно бях дъвкал като бебе, и веднага се почувствах по-добре. Усещах аромата на купищата книги, увити в напукани найлони, старите ронещи се пергаменти, праха и евтините поставки за документи. Можех да вдишам въздуха от особената атмосфера на онзи особен, личен свят на моята майка. Това ме връщаше в детството, отново бях на седем години и седях в скута й, заровил лице в гърдите й.
Исках да се прибера у дома. Без Лена вече нямаше къде да отида.
Вдигнах малка снимка в рамка от бюрото на мама, скрита зад книгите. На нея беше тя с татко в кабинета у дома. Черно-бяла снимка, правена преди много време, може би за корица на някоя от книгите им, от ранните им проекти, когато татко още е бил историк и двамата са работели заедно. Тогава, когато са имали смешни прически, грозни панталони и все още можеше да се види щастието по лицата им. Беше ми трудно да я гледам и още по-трудно да я оставя. Когато понечих да я върна обратно на мястото й, една книга привлече вниманието ми. Издърпах я изпод енциклопедията за оръжията по време на Гражданската война и каталога на характерните за Южна Каролина растения. Не знаех каква е. Забелязах обаче, че между страниците й е пъхната дълга клонка розмарин. Усмихнах се. Поне не беше чорап или мръсна лъжица от пудинг.