— Да, мила — отвърна Итън, но тя знаеше, че лъже.
— Мислех, че може би си…
Откакто Итън бе призован да постъпи в армията преди две години, Женевиев беше получила само няколко писъмца от него от периодите, в които войната се развиваше добре за Юга. След Битката при пущинака19 не бяха идвали никакви вести. Женевиев знаеше, че много от мъжете, последвали генерал Лий в тази битка, бяха загинали. Беше се примирила, че ще си умре като стара мома. Сигурна беше, че е загубила Итън завинаги. Все още не можеше да повярва, че той е жив, че е тук при нея точно в тази вечер.
— Къде са останалите от полка ти?
— Когато ги видях за последно, бяха близо до Съмит.
— Какво искаш да кажеш с това „когато ги видях за последно“? Всички ли са мъртви?
— Не знам. Когато си тръгвах, бяха още живи.
— Не разбирам.
— Дезертирах, Женевиев. Не можех да се бия и ден повече в името на нещо, в което не вярвам. Не и след това, което видях. Повечето момчета, които се сражаваха с мен, дори не разбираха за какво е тази война, не осъзнаваха, че просто проливат кръвта си заради памука и нечия чужда алчност.
Итън взе ръката й в своите; дланите му бяха груби, покрити с белези.
— Ще те разбера, ако вече не искаш да се омъжиш за мен. Нямам никакви пари, а сега нямам и чест.
— Не ме интересува дали имаш пари, Итън Картър Уейт. И си най-достойният мъж, когото познавам. Не ме интересува, че според баща ми сме прекалено различни. Той греши. Ти си у дома и ще се оженим, каквото и да става.
Женевиев го прегърна силно, страхувайки се, че може да изчезне и отново да се стопи в мъгливия въздух, от който беше дошъл. Миризмата обаче я върна в реалността. Гранивата миризма на горящи лимони, на горящия им живот.
— Трябва да отидем към реката. Там ще отиде и мама. Тя каза, че ще се запъти на юг, към къщата на леля Маргарет.
Итън нямаше време да й отговори. Някой идваше. Чуваше се как се чупят клонки, като че ли претърсваха храстите.
— Ела зад мен — заповяда той и бутна Женевиев зад гърба си, държейки я с една ръка, докато с другата стискаше пушката си. Храстите се разделиха и Айви, готвачката на „Грийнбриър“, се запрепъва към тях. Все още беше облечена с нощницата си, цялата почерняла от дима. Нададе вик при вида на униформения мъж, прекалено уплашена да забележи, че куртката му беше сива, а не с цвета на янките — синя.
— Айви, добре ли си? — Женевиев се затича да хване старата жена, преди да се строполи на земята.
— Мис Женевиев, какво, за бога, правите тук?!
— Опитвах се да стигна до „Грийнбриър“. Да ви предупредя.
— Прекалено е късно, дете. Всичко свърши. Тези Сини птици разбиха вратите и влязоха в къщата, сякаш беше тяхна. Обиколиха из стаите и взеха каквото си харесаха, а после, просто ей така, изгориха всичко. — Говореше почти неразбираемо. Беше в истерия и през няколко секунди разказът й се накъсваше от кашлица; давеше се и от дима, който явно беше прогорил гърлото й, и от сълзи. — През целия си живот не съм виждала такива изверги. Да подпалиш къщата заедно с жените вътре! Всички ще отговарят за това пред Всемогъщия. — Гласът на Айви трепереше.
Отне им минутка, за да осъзнаят какво казва.
— Какво… как така с жените вътре?
— Съжалявам, дете…
Женевиев се строполи на земята. Коленичи в калта, капките дъжд се лееха по лицето й и се сливаха със сълзите й. Майка й, сестра й, „Грийнбриър“… Вече ги нямаше. Погледна към небето.
— Бог е този, който ще отговаря за делата си пред мен.
Свърши така внезапно, както беше започнало. Взирах се в свещеника, а Лена я нямаше. Усещах как се изплъзва отново от съзнанието ми.
Лена?
Не ми отговори. Седях в църквата, облян в студена пот, притиснат между леля Мърси и леля Грейс, които ровеха из чантите си за дребни за подноса с даренията.
Бяха изгорили къщата заедно с жените вътре, къщата с лимоновите дръвчета. Къщата, където Женевиев бе загубила медальона си — вече бях сигурен в това. Медальонът, на който беше гравиран рожденият ден на Лена, но преди повече от сто години. Нищо чудно, че тя не искаше тези видения. Вече бях съгласен с нея. Това не беше съвпадение.
19
Битката при Пущинака (5 — 7 май 1864 г.) — поставя началото на агресивната кампания на Грант в Юга. Първата битка между ген. Грант, начело на войските на Севера, и ген. Лий, начело на войските на Конфедерацията. Започва след като армията на Грант пресича река Рапидан и се сблъсква с армията на Лий на място, известно като Пущинака. И двете страни дават много жертви, като няма решителен победител от сражението, но Грант получава възможност да продължи с кампанията си. — Б.пр.