Не съм от онези момчета, които обикновено правят такива неща, но беше очевидно, че Лена никога нямаше да ме покани у тях. А имах чувството, че чичо й можеше да ни помогне, че сигурно знае нещо.
Или пък беше друго. Исках да я видя. В отсъствието на Урагана Лена денят в „Джаксън“ беше дълъг и скучен и бях започнал да се чудя как ще изкарам до последния час без всички проблеми, които тя ми създаваше. Без всички проблеми, които тя ме караше да искам сам да предизвикам.
Виждах светлината, която проникваше през покритите с бръшлян прозорци. Отвътре се чуваше музика, някаква стара южняшка песен, май от онзи певец от Джорджия, когото мама толкова харесваше. „В студената, студена, студена вечер…“21.
Чух лай от другата страна на вратата още преди да почукам и след секунди тя се отвори. Лена стоеше пред мен боса и изглеждаше различно от обикновено — облечена почти официално, с черна рокля с бродирани по нея малки птици, като че ли щеше да излиза на вечеря в изискан ресторант. С тениската си на „Атари“ с дупки и по дънки аз изглеждах по-скоро като за отбиване до „Дейри Кийн“. Лена излезе навън на верандата и остави вратата да се затвори зад нея.
— Итън, какво правиш тук?!
Подадох й неуверено папката.
— Донесох ти домашното по английски език.
— Не мога да повярвам, че си дошъл просто ей така. Казах ти, че чичо ми не обича непознати. — Започна да ме избутва надолу по стълбите. — Трябва да си вървиш. Веднага.
— Реших, че можем да поговорим с него.
Зад гърба си чух несръчно покашляне, сякаш някой си прочистваше гърлото. Обърнах се и видях кучето на Макон Рейвънуд, а зад него самия Макон Рейвънуд. Опитах се да не изглеждам изненадан, но бях напълно сигурен, че всички са видели как направо подскочих от шока.
— Да… Това определено не е фраза, която чувам често. А и мразя да разочаровам хората, все пак съм истински джентълмен от Юга. — Говореше с умерено южняшко провлачване на гласните, но с перфектна дикция. — За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем, мистър Уейт.
Все още не можех да повярвам, че стоя пред него. Загадъчният Макон Рейвънуд. Като че ли бях очаквал по-скоро да видя някой като Бу Радли — облечен в изпокъсан работнически гащеризон, мотаеш се из къщата, произнасяйки нечленоразделни звуци като някакъв неандерталец, може би дори пускайки от време на време малко лига от ъгълчетата на устните си.
Мъжът пред мен обаче не беше Бу Радли, а копие на моята представа за Атикус Финч.
Макон Рейвънуд беше облечен безупречно по стила, не знам, от около 1942 година. Бялата му риза беше закопчана със старомодни сребърни копчета, които приличаха по-скоро на бижута. Черното му вечерно сако беше съвършено изгладено, без нито една гънка. Очите му бяха тъмни и искрящи, изглеждаха почти черни. Бяха премрежени, затъмнени — като прозорците на катафалката, с която се разкарваше Лена из града. В тези очи нямаше начин да се надникне, те не отразяваха нищо. Изпъкваха силно на бледото му лице, което беше бяло като сняг, бяло като мрамор, такова бяло, каквото очаквате да видите у човек, неизлизал на дневна светлина от години. Косата му беше прошарена, сиви кичури ограждаха лицето му, а на върха на главата му бяха съвсем черни, черни като косата на Лена.
Би могъл да бъде американска филмова звезда отпреди да изобретят цветното кино или кралска особа от някаква малка държава, за която никой не е чувал. Но бе имал нещастието да се роди тук. Това променяше всичко. Макон Рейвънуд беше особнякът на Гатлин, митичното чудовище, с което плашеха децата още от детската градина. Само че в момента изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с това място. Сякаш никога не му беше принадлежал.
Затвори рязко книгата, която държеше, все още без да сваля очи от мен. Гледаше към мен, но като че ли по-скоро през мен, сякаш търсеше нещо. Може би човекът притежаваше рентгеново зрение. Като се имаше предвид каква беше изминалата седмица, вече всичко ми се струваше възможно.
Сърцето ми биеше страшно силно, бях сигурен, че той може да го чуе. Макон Рейвънуд ме ужасяваше и го знаеше. Нито един от нас не се усмихваше. Кучето му стоеше напрегнато и сковано от едната му страна, сякаш в очакване на заповед да се нахвърли върху мен.
21
„In the Cool, Cool, Cool of the Evening“ — популярна песен, музиката е на Хоги Кармайкъл, текстът от Джони Мерсър. Написана е през 1951 г. за филма „Here Comes the Groom“ и печели „Оскар“ за най-добра филмова песен. — Б.пр.