Не може човек да посещава нашата гимназия, без да познава графика на Дебелака като собствената си програма с часовете в училище. Когато не е в настроение, той може да ти създаде големи проблеми. Днес обаче Дебелака ни помаха с ръка, без да откъсва очи от спортната страница на вестника си. Пускаше ни да си продължим по пътя.
— Спортните новини и кифла със стафиди. Знаеш какво означава това.
— Да, имаме пет минути.
Паркирахме на скришно място с надеждата да се промъкнем незабелязани покрай дежурния учител. Навън обаче още валеше, така че когато влязохме в сградата, бяхме мокри до кости и кецовете ни шляпаха толкова шумно по пода, че беше все едно дали сме се крили, или сме спрели пред централния вход.
— Итън Уейт! Уесли Линкълн!
Стояхме целите вир-вода в кабинета и чакахме примирени листчетата със заповедта за задържането ни след часовете.
— Да закъснеете за първия учебен ден. Майка ви определено ще има за какво да си поговори с вас след училище, мистър Линкълн. А вие не бъдете толкова самодоволен, мистър Уейт. Ама направо ще ви съдере от бой.
Мис Хестър беше права. Само след пет минути Ама щеше да разбере, че съм закъснял. Ако вече не го знаеше. Така ставаха нещата в този град. Мама казваше, че пощальонът Карлтън Ийтън четял писмата, които му се стрували интересни. Дори не си правел труда да ги запечата отново. Не че тук имаше някакви потресаващи новини, но все пак… Всяка къща имаше своите тайни, но всички на улицата ги знаеха. Дори и това не беше тайна.
— Мис Хестър, просто карах бавно заради дъжда. — Линк пусна в действие чара си, но мис Хестър ни погледна над очилата си назидателно и въобще не изглеждаше подвластна на крехката му тийнейджърска „магия“. Тънката верижка, която държеше очилата около врата й, се местеше напред-назад.
— В момента нямам време да си бъбря с вас, момчета. Заета съм да попълвам наказанията ви. Ето — каза тя и подаде на всекиго от нас по едно синьо листче, — вече знаете къде ще прекарате следобеда си.
Да, наистина беше заета. Подушихме миризмата на лак още преди да завием зад ъгъла на коридора. Добре дошли отново в любимото училище.
Първият учебен ден в Гатлин винаги протича по един и същи начин. Учителите, които познават всички ни от църквата, решават дали сме тъпи или умни още докато сме в детската градина. Аз бях умен, защото моите родители бяха университетски професори. Линк беше глупав, защото веднъж в часа по вероучение накъса страници от Библията и ги метна на топка по време на коледното шествие. Тъй като аз бях умен, получавах добри оценки. Тъй като Линк беше глупав, получаваше лоши. Предполагам никой не си правеше труда дори да чете писмените ни работи. Понякога пишех пълни безсмислици по средата на докладите си, за да видя дали учителите ми ще кажат нещо. Никой никога не го направи.
За нещастие този принцип не важеше при тестовете. В първия час по английска литература тази година установих, че седемдесетгодишната ни учителка, която наистина се казваше мисис Инглиш, очакваше да сме прочели „Да убиеш присмехулник“7 през лятото, така че се провалих на теста. Направо супер. Бях чел книгата две години преди това. Беше една от любимите на майка ми, но две години са много време, затова подробностите ми се губеха.
Един малко известен факт за мен: чета постоянно. Книгите са единственото средство, което ме изкарва извън Гатлин, макар и за кратко. На стената в стаята си имам карта на света и всеки път, когато прочета за място, където искам да отида, го отбелязвам там. Ню Йорк дойде със „Спасителят в ръжта“, „Сред дивата природа“ ме отведе в Аляска8.
Когато прочетох „По пътя“, добавих Чикаго, Денвър, Лос Анджелис и Мексико Сити. Керуак всъщност може да те отведе навсякъде. През няколко месеца свързвам местата с линии. Тънка зелена линия, по която ще тръгна на своето пътешествие лятото преди колежа, ако някога въобще се измъкна от този град. Пазя картата и манията си по книгите за себе си. В нашия град книгите и баскетболът не се връзват.
С химията нещата също не тръгнаха добре. Мистър Холенбак ме насади за лабораторните упражнения с най-лошия възможен партньор: Ненавиждащата-Итън-Емили, известна и като Емили Ашър, която ме бе презряла завинаги от танцовата забава миналата година, когато направих грешката да се явя облечен със смокинг и с кецовете си „Чък Тейлър“. Освен това помолих баща ми да ни закара със старото ни „Волво“. Пропуснах да кажа, че бях кавалер на Емили. Вятърът, който духаше през счупения преден прозорец, развали съвършената й накъдрена руса коса, и когато стигнахме до училището, тя приличаше на Мария-Антоанета, станала от сън. Не ми проговори през останалата част от вечерта и изпрати Савана Сноу да ме зареже вместо нея на три крачки от купата с пунш. Общо взето, така свърши всичко.
7
„Да убиеш присмехулник“ — единственият роман на писателката Харпър Лий, класика в американската литература. През погледа на три деца се описва атмосферата на расизъм и тесногръдие в южняшко градче, където чернокож е обвинен несправедливо в изнасилване. Бащата на две от децата, Атикус Финч, е адвокат, който се заема с неговата защита. Романът е пример за силата на тълпата, която отказва да мисли и да приеме различните, а Атикус Финч е обявен за най-нравствения и благороден образ в американската литература. — Б.пр.