— Не го прави, Итън.
— Не правя нищо — отвърнах, все още с гръб към него.
— Не се дръж като глупак. Това не си ти.
— Така ли? Ами ако съм? — Извадих тениската си на Трансформърите.
— На момчетата не им харесва. Тръгнеш ли по този път, няма връщане назад.
Ако Лена не беше изчезнала от столовата, Ърл щеше да знае, че не ми пука какво мислят те. Изобщо не ме интересуваше. Както не ми пукаше и сега. Затръшнах вратата на шкафчето си, но той си тръгна, преди да му кажа какво мисля за неговия неводещ наникъде път.
Имах чувството, че това беше последното ми предупреждение. Не се сърдех на Ърл. Веднъж поне бях напълно съгласен с него. Момчетата вървяха по един път, а аз поемах по друг. Кой можеше да го оспори?
Линк отказа да ме изостави. Аз продължавах да ходя на тренировки, момчетата дори ми подаваха топката. Играех по-добре от всякога, без значение какво говореха те или по-скоро не говореха в съблекалнята. Когато бях около тях, се опитвах да не се сещам, че светът ми се беше разделил на две, че даже небето вече ми изглеждаше различно и дори не ми пукаше дали ще стигнем до щатските финали. Лена беше постоянно в мислите ми, независимо дали бях с нея или не.
Не че щях да го спомена на някого по време на тренировката или след нея, когато с Линк се отбихме на път за вкъщи до „Стоп енд Шоп“, за да заредим колата. Другите от отбора също бяха там и аз се опитвах да се държа като един от тях, поне заради Линк. Устата ми беше пълна с понички, поръсени обилно с пудра захар, с които за малко да се задавя, когато излязох през плъзгащите се врати.
Тя беше там. Второто най-красиво момиче, което някога бях виждал.
Може би беше малко по-голяма от мен, защото макар да ми изглеждаше донякъде позната, можех да се закълна, че никога не съм я засичал в „Джаксън“. Сигурен бях в това. Беше типът момиче, което едно момче би запомнило. От колата й гърмеше музика, която никога не бях чувал, а тя самата се беше облегнала на волана на черно-белия си „Мини Купър“ с подвижен покрив, паркиран напряко на две места на паркинга. Явно не беше забелязала ограничителните линии или пък не й пукаше за тях. В устата си имаше близалка, която държеше като цигара, нацупените й червени устни бяха станали още по-ярки от боята в нея.
Огледа ни от горе до долу и спря музиката. След секунда чифт невероятно дълги крака се измъкнаха от вратата и тя застана пред нас, все още смучейки близалката си.
— Франк Запа. „Давещата се вещица“. Малко по-рано от вашето време, момчета. — Приближи се още, като вървеше бавно, сякаш за да ни даде време да я огледаме по-добре, което — признавам си — наистина правехме.
Имаше дълга руса коса с тънък розов кичур, спускащ се от едната страна на лицето покрай неравномерно подстригания й бретон. Носеше огромни черни слънчеви очила и къса черна плисирана пола, все едно беше кралица на някакъв отбор от готик мажоретки. Бялата й блузка беше толкова прозрачна, че се виждаше половината от черния сутиен и по-голямата част от всичко останало. А определено имаше какво да се види. Черни високи ботуши, халка на пъпа, татуировка около него. Тя също беше черна и приличаше на някакъв индиански племенен мотив. Не можех да кажа какво точно представляваше, защото се опитвах да не гледам в тази посока.
— Итън? Итън Уейт?
За малко да се спъна. Половината баскетболен отбор ме зяпна.
— Не може да бъде. — Шон беше също толкова изненадан, колкото и аз самият, че тя произнесе моето име. По-скоро той беше от типа момчета, които играеха тази игра.
— Секси. — Ченето на Линк направо беше увиснало от изненада. — Гореща. ИТС. — Толкова секси, че причинява изгаряне трета степен. Най-големият комплимент, който Линк може да направи на едно момиче. Дори Савана Сноу не е получавала тази оценка.
— Май това момиче обича да създава проблеми.
— Секси момичетата са проблем. В това е идеята.
Тя се запъти към мен, въртейки близалката в устата си.
— Кой от вас, късметлии, е Итън Уейт?
Линк ме побутна напред.
— Итън! — Тя се метна на врата ми. Ръцете й бяха изненадващо студени, сякаш беше държала торба с лед. Потръпнах и я отместих от себе си.
— Познаваме ли се?
— Ни най-малко. Аз съм Ридли, братовчедката на Лена. Но май ми се иска да беше срещнал мен първо…
При споменаването на Лена момчетата ми хвърлиха странни погледи и някак неохотно се отправиха към колите си. След разговора с Ърл бяхме стигнали до негласно споразумение относно приятелката ми, типично по мъжки. Общо взето се договорихме — аз не повдигам въпроса и те не повдигат въпроса, и така неизвестно докога. Ако не те питат, не казвай25.
Положението обаче едва ли щеше да се запази такова още дълго, особено ако странните роднини на Лена започнеха да се появяват из града.
— Братовчедка?
Дали Лена я беше споменавала?
— За празниците? Леля Дел? Семейната среща?
Беше права, Макон каза нещо такова на вечерята.
Ухилих се успокоен. Само дето стомахът ми още беше свит на гигантски възел, така че май не бях толкова спокоен.
— Да. Вярно, забравил съм. Братовчедите.
— Сладурче, аз съм Братовчедката. Останалите са просто деца, които майка ми е родила случайно след мен. — Ридли се запъти, танцувайки, обратно към „Мини Купър“-а. И като казвам това, говоря буквално. Тя танцуваше, докато сядаше в колата. И за готик мажоретките не се шегувах. Това момиче имаше потресаващи крака.
Линк още зяпаше с отворена уста, застанал до Бричката. Ридли потупа с ръка седалката до себе си.
— Скачай вътре, любовнико. Иначе ще закъснеем.
— Аз не… Искам да кажа, ние не…
— О, наистина си сладък. А сега идвай тук. Не искаш да закъсняваме, нали?
— За какво?
— За семейната вечеря. Големият празник. Срещата. Защо смяташ ме изпратиха да се разкарвам до това забутано място, за да те намеря?
— Не знам. Лена не ме е канила.
— Да го кажем така. Няма начин някой да попречи на леля Дел да инспектира лично първото момче, което Лена е довела вкъщи. Затова си призован от висшия семеен съд и тъй като Лена е заета с вечерята, а Макон все още, знаеш, „спи“, аз изтеглих късата клечка.
— Тя не ме е водила вкъщи. Просто една вечер се отбих, за да й занеса домашното.
Ридли отвори вратата от вътрешната страна.
— Влизай, щастливецо.
— Лена щеше да ми се обади, ако искаше да дойда. — Някак си обаче знаех, че каквото и да казвах, щях да се кача в тази кола. Поколебах се.
— Винаги ли си такъв? Или просто флиртуваш с мен? Ако е така и си готов да играем по-твърдо, просто кажи и да отидем право в парка, за да не губим време в глупости.
Влязох в колата.
— Добре. Да вървим.
Тя се протегна и отметна косата от очите ми със студената си ръка.
— Имаш хубави очи, любовнико. Не ги крий.
25
„Don’t ask, don’t tell“. — Цитатът е името на закона за хомосексуалистите в американската армия, който гласи, че те могат да служат в нея, стига ориентацията им да остава в тайна. Фразата започва да се използва при подобни ситуации на „затваряне на очите“. — Б.пр.