— Схванах. Уплашена си. Но ще измислим нещо. Писано ни е да бъдем заедно.
— Не ни е писано. Ти си смъртен. Не можеш да го разбереш. Не искам да пострадаш, а това ще стане, ако си близо до мен.
— Прекалено късно е.
Чул бях всяка дума, която ми каза, разбирах всичко, но знаех само едно.
Бях напълно и безвъзвратно загубен.
9.X
Великите
Дори и най-безумните неща звучат смислено, когато ги казва хубаво момиче. Сега, когато се бях прибрал вече у дома, сам, в собственото си легло, най-накрая имах възможност да обмисля случилото се. Мисля, че и Линк не би се вързал на нито една дума. Опитах се да се сетя как бе протекъл разговорът ни. Момичето, което харесвам, на което не знам истинското име, е вещица — пардон, чародейка, както цялото си семейство, и след пет месеца ще разбере дали природата й е зла или добра. И може да предизвиква урагани вътре в дома си и да чупи стъклата на прозорците. А аз виждам в миналото, когато докосна някакъв смахнат медальон, който Ама и Макон Рейвънуд — впрочем оказа се, че той не е пълно куку — искат да заровя отново. Медальон, който се материализира на врата на жена от картина в имението „Рейвънуд“, което всъщност не е обитавано от призраци, а е идеално реставрирана къща, която се променя напълно всеки път, когато отида там, за да се видя с момичето, което може да ме подпали, задуши и разбие само с едно докосване.
И аз я целунах. И тя ме целуна също.
Беше прекалено невероятно, дори и за мен. Обърнах се и заспах.
Разкъсваше ме. Вятърът разкъсваше тялото ми.
Държах се за дървото, докато той ме подмяташе, а воят му пронизваше ушите ми. Около мен вихрушката ставаше с всяка секунда по-силна и по-дива. Валеше като из ведро, сякаш адът се беше отворил, а небето се бе продънило. Трябваше да се махна оттук, но нямаше къде да отида.
Пусни ме, Итън. Спасявай се!
Не можех да я видя. Вятърът беше прекалено силен, но все пак я усещах. Стисках я толкова здраво за китката, че бях сигурен, че ще я счупя. Но не ме интересуваше, важно беше само да я задържа. Вятърът смени посоката си и ме повдигна от земята. Хванах се още по-здраво за дървото, стисках още по-силно ръката й. Но чувствах, че силата на вихъра ни разделя.
Отскубна ме от дървото, далече от Лена. Усетих как китката й се изплъзва между пръстите ми.
Не успях да я задържа.
Събудих се, кашляйки. Все още чувствах болезнените рани от ударите на вятъра по кожата си. Сякаш срещата ми със смъртта в „Рейвънуд“ не беше достатъчна, а сега и сънищата се завърнаха. Беше прекалено за една нощ дори и за мен. Вратата на спалнята ми беше широко отворена, което беше странно, като се има предвид, че я бях заключил, когато си лягах. Последното, което ми трябваше, беше Ама да прави разни чалнати вуду магии над мен, докато спя. Убеден бях, че заключих вратата.
Вперих поглед в тавана на стаята. Нямаше шанс да заспя отново. Въздъхнах и пъхнах ръка под леглото си. Придърпах старата нощна лампа до главата си и отворих книгата, която четях в момента, „Снежен крах“ на Нийл Стовънсън30, когато чух нещо. Стъпки? Идваха от кухнята съвсем тихо, но все пак ги чувах. Може би баща ми си вземаше почивка от писането. Може би щях да имам възможност да си поговоря с него. Може би.
Когато слязох по стълбите обаче, разбрах, че не е той. Вратата на кабинета му беше затворена и отдолу се процеждаше светлина. Сигурно беше Ама. Тъкмо когато се промъквах по коридора към кухнята, я видях да подтичва към стаята си, доколкото забързаният й ситнеж можеше да се нарече „подтичване“. Чух как вратата към задния двор проскърца. Някой или дойде, или току-що си тръгна. След всичко, което преживях тази вечер, имаше огромна разлика кое от двете е.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Пред къщата, до бордюра, беше паркиран стар, разнебитен камион, „Студебейкър“ от петдесетте години. Ама се беше навела през прозореца на камиона и говореше с шофьора. Подаде му чантата си и се качи вътре. Къде отиваше посред нощ? Трябваше да я проследя. Само че да преследваш жена, която ти е като майка и току-що се е качила при непознат мъж, каращ таратайка, е доста трудно, ако нямаш кола. Нямах избор. Трябваше да взема волвото. Това беше колата, която майка ми беше карала, когато катастрофира, и всеки път, щом я погледнех, се сещах за това.
Седнах зад волана. Вътре миришеше на стара хартия и силен препарат за стъкло, както винаги е било.