Да караш без светлини се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но разбрах, че пикапът се е насочил към Уейдърс Крийк. Ама явно се прибираше вкъщи. Камионът слезе от път номер 9 и пое към вътрешността на окръга. Когато най-накрая намали скоростта и отби встрани на пътя, аз също изключих двигателя и зачаках.
Ама отвори вратата и светлината отвътре се изля навън. Присвих очи в мрака. Сега вече познах шофьора — беше Карлтън Итън, пощальонът. Защо Ама би накарала Карлтън Итън да я кара до вкъщи посред нощ? Никога не ги бях виждал дори да си говорят помежду си.
Ама каза нещо на Карлтън и затвори вратата. Камионът отново потегли, без нея. Излязох от волвото и тръгнах след моята „баба“. Тя беше човек с твърдо установени навици. Ако нещо я беше накарало да хукне навън посред нощ, сигурно бяха замесени по-особени хора от обичайните й клиенти.
Ама изчезна в шубраците, покрай чакълестата пътека, която някой беше направил като че ли само за да затруднява хората. Вървеше сама по пътеката в мрака, а чакълът скърцаше под краката й. Аз стъпвах по тревата отстрани, за да избегна същото това скърцане, което със сигурност щеше да ме издаде. Казах си, че го правя само защото искам да видя каква би могла да е причината Ама да се измъква от вкъщи в среднощен час, но всъщност бях уплашен, че може да ме хване. Нямах представа как би реагирала, но имах чувството, че е по-добре да не разбирам.
Лесно се виждаше откъде Уейдърс Крийк31 е получил името си; човек буквално трябваше да джапа през малки черни езерца, за да стигне тук, поне по пътя, по който ни водеше Ама. Ако нямаше пълнолуние, със сигурност щях да си счупя врата, докато се опитвах да я следвам през лабиринта от покрити с мъх дъбове и ниски храсти. Бяхме близко до водата. Усещах миризмата от тресавището, пропила въздуха, гореща и лепкава, като втора кожа.
По брега на блатото бяха наредени дървени платформи, направени от свързани с въже кипарисови трупи — фериботите на бедните. Те стояха като таксита, чакащи да прекарат хората през водата. На лунната светлина виждах как Ама балансира умело върху една платформа, отблъсвайки се от брега с дълга пръчка, която използваше като гребло, за да премине от другата страна.
Не бях идвал в къщата на Ама от години, но това бих го запомнил. Явно тогава сме минавали по друг път, но сега, в тъмното, ми беше абсолютно невъзможно да се ориентирам. Виждах само колко изгнили бяха трупите на платформите; всички ми се струваха еднакво нестабилни, така че просто се метнах на една.
Маневрирането с тези „салове“ беше доста по-трудно, отколкото изглеждаше, когато го правеше Ама. През няколко секунди се чуваше плисък, когато опашката на някой алигатор се плъзнеше нагоре и надолу из тресавището. Радвах се, че не бях решил просто да прегазя през водата.
Отблъснах се от дъното на блатото с моята дълга пръчка за последен път и краят на платформата се удари в брега. Когато стъпих на пясъка, пред себе си видях малката и скромна къща на Ама. Само в един прозорец се виждаше бледа светлина. Рамките на прозорците й бяха боядисани в оттенъка на същото яркосиньо, за което местните вярваха, че гони злите духове, в каквото бяха и рамките на „имението“ Уейт. Къщата й беше от кипарисово дърво, сякаш бе част от самото тресавище.
Имаше и нещо друго, нещо във въздуха. Силно и завладяващо като лимоните и розмарина. И същевременно напълно различно — по две причини. Южняшкият жасмин не цъфти през есента, само през пролетта, и обикновено не расте из блатата. Но този явно не знаеше за това. Беше тук. Ароматът не можеше да се сбърка. Имаше нещо невъзможно в него, като всичко друго, случило се тази вечер.
Наблюдавах къщата. Нищо. Може би Ама просто беше решила да се прибере у дома. Може би татко знаеше, че е излязла, и аз се размотавах посред нощ рискувайки да бъда изяден от алигатори, за нищо.
Тъкмо се канех да тръгна обратно към блатото и се ядосвах, че не се бях сетил да роня трохички по пътя на идване като героите от приказките, когато вратата отново се отвори. Ама стоеше в светлината на прага, пъхайки неща, които не можех да видя, в старата си бяла лачена чанта. Беше облечена в най-хубавия си бледолилав костюм, с който ходеше на църква, носеше бели ръкавици и елегантна шапка с цветя.
Запъти се отново към тресавището. Защо беше облечена така?! Колкото и да не ми допадаше пътуването до къщата на Ама, влаченето през блатото пеша беше още по-лошо. Калта беше толкова гъста, че всеки път, когато си вдигнех краката, по обувките ми сякаш беше полепнал цимент. И с всяка стъпка ставаше по-зле. Не можех да си представя как Ама се придвижва тук на нейната възраст, и то с тази рокля!