Бях сигурен само в едно — че сега, след като знаехме за другия Итън, трябваше да научим колкото се може повече за Женевиев. Може би имаше някаква причина, поради която именно ние се бяхме натъкнали на медальона. Може би имаше причина, поради която се срещахме в сънищата си или по-скоро — в кошмарите си.
Преди бих помолил майка си да ми помогне — преди, когато всичко беше нормално и тя беше жива. Но тя си беше отишла, баща ми също не беше на линия, а Ама определено нямаше да бъде услужлива, щом ставаше дума за нещо, свързано с медальона. Лена все още се сърдеше заради Макон; не можеше да скрие настроението си — проливният дъжд навън беше като самопризнание. Предполагаше се да си пиша домашните, което означаваше, че се нуждаех от половин галон32 шоколадово мляко и поне толкова шоколадови курабийки, колкото можех да нося в едната си ръка.
Вървях по коридора от кухнята към стълбите и спрях за малко пред вратата на кабинета на баща ми. Той беше горе и си вземаше душ, което май беше единственото време, в което напускаше кабинета си, така че вероятно вратата беше заключена. Винаги беше след инцидента с ръкописа му.
Зяпах дръжката, но се оглеждах и в двете посоки на коридора. Опитах се да балансирам курабийките върху картонената кутия с мляко и същевременно протегнах напред едната си ръка. Още преди да докосна бравата истински, чух прищракването на отварящата се ключалка. Вратата се отвори сякаш от само себе си или по-скоро някой отвътре го направи за мен. Курабийките паднаха на пода.
Преди месец нямаше да повярвам в това, но сега бях малко по-наясно с нещата. Тук беше Гатлин. Не Гатлин, който познавах, а някакъв друг Гатлин, който очевидно съществуваше паралелно с другия, но се криеше от очите ни. Град, в който момичето, което харесвах, произлизаше от род на чародейци, икономката ми гадаеше с помощта на пилешки кости в тресавищата и призоваваше духовете на мъртвите си предци, и дори баща ми се държеше като вампир.
Май нямаше нищо прекалено невероятно в този Гатлин. Странно е как можеш да живееш цял живот на едно място, без всъщност да виждаш истинското му лице.
Бутнах вратата — бавно, колебливо. Пред мен се откриваше само малка част от кабинета, ъгълче от лавиците, все още отрупани с книгите на мама и с находките от Гражданската война, които колекционираше от всяко място, където отидеше. Поех си дълбоко дъх и вдишах въздуха в стаята. Нищо чудно, че баща ми никога не излизаше от тук.
Можех почти да я видя, сгушена в стария стол до прозореца, където обичаше да чете. Или как пише на машината, точно от другата страна на вратата. Ако отворех още малко вратата, може би щеше да бъде там. Само че не чувах никакво удряне по клавишите и знаех, че не беше там и че никога повече няма да бъде.
Книгите, от които имах нужда, бяха на тези лавици. Ако някой знаеше повече за Гатлин от Сестрите, това беше мама. Пристъпих напред, отваряйки вратата още съвсем малко.
— Кълна се във всички светии на небето и земята, Итън Уейт, че ако кракът ти направи още една крачка в тази стая, баща ти ще те накаже до края на живота ти да не излизаш от къщи.
За малко да изпусна млякото. Ама.
— Нищо не съм направил. Вратата сама се отвори.
— Засрами се, младежо. Никой призрак в Гатлин не би дръзнал да влезе в кабинета на родителите ти, освен духът на милата ти майчица. — Погледна ме така, сякаш ме предизвикваше да й се опълча. В очите й имаше нещо, което ме накара да се замисля дали тя не се опитваше да ми каже… не знам какво, може би дори самата истина. Може би наистина мама беше отворила вратата.
Защото едно беше напълно сигурно. Някой или нещо искаше да вляза в този кабинет толкова силно, колкото някаква друга сила искаше да ми попречи.
Ама затръшна вратата, извади ключ от джоба си и я заключи. Чух щракането и разбрах, че възможността ми за проникване вътре беше изчезнала така внезапно, както се бе появила. Ама скръсти ръце на гърдите си.
— Нямаш ли си домашни за писане? Ще ходиш ли отново в библиотеката? С Линк приключихте ли с онзи проект?
И тогава ми просветна.
— Да, библиотеката. Всъщност точно натам се бях запътил. — Целунах я по бузата, бутнах в ръцете й курабийките и млякото и хукнах навън.
— Поздрави Мариан от мен и не закъснявай довечера.
Добрата стара Ама. Винаги имаше нужните отговори, независимо дали знаеше въпросите или не и независимо дали ги даваше доброволно.