Явно нямаше да ям пилешко и кексчета тази вечер.
Ама винаги се прибираше вкъщи за Хелоуин. Твърдеше, че това е специална вечер за нейната църква, но майка ми по-рано казваше, че просто е добра нощ за бизнес. Каква по-добра нощ в годината да гледаш на карти от Хелоуин? На Великден или на Свети Валентин такава тълпа не се събира пред домовете на гадателките.
В светлината на скорошните събития обаче се питах дали няма и друга причина. Може би беше и добра нощ за разчитане на пилешки кости върху гробове. Не можех да питам, а и не бях сигурен дали искам да знам. Ама ми липсваше, липсваха ми разговорите с нея, липсваше ми фактът, че вече не мога да й вярвам. Ако тя беше усетила разликата в отношението ми, не го показваше. Може би просто мислеше, че пубертетът е виновен или че пораствам.
— Ще ходиш ли на партито у семейство Сноу?
— Не, тази година ще си остана вкъщи.
Тя повдигна озадачено вежди, но не попита нищо. Вече знаеше защо няма да ходя.
— На каквото си си постлал, на това ще легнеш.
Не отговорих нищо на заяждането й, а и тя май не очакваше отговор.
— Ще приключа след няколко минути. Отваряй на децата, когато идват за бонбони. Баща ти има работа. — Все едно татко щеше да си подаде носа навън, за да се занимава с някакви вресливи дечурлига.
— Да, разбира се.
Пликовете с бонбони бяха в хола. Отворих ги и ги изсипах в голяма стъклена купа. Не можех да си избия от главата думите на Лена. „Нощ с такава мрачна сила.“ Спомних си Ридли, застанала пред колата си пред „Стоп енд Шоп“, съблазнително — сладките й усмивки, краката й… Очевидно разпознаването на силите на Мрака не беше един от явните ми таланти, нито преценката на кого да отварям или да не отварям вратата. Както казах вече, когато момичето, за което не можеш да спреш да мислиш, е магьосница, Хелоуин придобива съвсем нов смисъл. Погледнах към купата с бонбони в ръцете си. После отворих външната врата, оставих я на верандата и се прибрах вътре.
Настаних се на дивана и започнах да гледам „Сиянието“35.
Лена ми липсваше. Оставих мислите си да се реят свободно, защото обикновено това беше начинът да открия къде е, но този път нищо не се получи. Заспах на дивана, надявайки се тя да ме сънува и да се срещнем поне насън.
Стресна ме тропане по вратата. Погледнах часовника си. Беше почти десет часа, прекалено късно за малките деца, които обикаляха по къщите, викайки „Бонбони или пакости!“.
— Ама?
Никакъв отговор. Отново се потропа.
— Ти ли си?
Дневната беше тъмна, само светлината от телевизора проблясваше от време на време. Беше онзи момент във филма, когато изперкалият баща обикаля из хотела с кървавата си брадва, за да заколи семейството си. Определено не беше най-доброто време за отваряне на външната врата, особено в нощ като Хелоуин. Друго потропване.
— Линк?
Изключих телевизора и се огледах за нещо, което да грабна за защита, но наоколо нямаше нищо подходящо. Вдигнах една видеоконзола от купчината видеоигри на пода. Не беше бейзболна бухалка, но все пак японските технологии обикновено са доста солидни. Тежеше поне два килограма. Повдигнах я над главата си и пристъпих към стената, отделяща дневната от антрето. Още една стъпка и повдигнах съвсем малко дантелената завеса, покриваща прозореца на предната врата.
В мрака на неосветената веранда не можех да видя ясно лицето й. Но разпознах стария бежов ван, паркиран на улицата пред къщата ни. „Пустинен пясък“, така определяше цвета му. Беше майката на Линк, с поднос шоколадови сладки в ръце. Все още държах конзолата. Ако Линк ме видеше така, сигурно щеше да ми каже да не я пускам. Той познаваше най-добре лудостите на майка си.
— Един момент, мисис Линкълн. — Запалих лампата на верандата и отключих вратата. Когато обаче се опитах да я отворя, вратата заяде. Проверих ключалката отново — все още беше заключена, макар да бях сигурен, че току-що превъртях ключа.
— Итън?
Отключих отново. Ключалката се превъртя сама обратно, преди дори да вдигна ръката си от дръжката.
— Мисис Линкълн, съжалявам, вратата нещо заяжда.
Натиснах дръжката с цялата си сила, което беше малко трудно, защото се налагаше да жонглирам с конзолата. Нещо падна пред мен на пода. Наведох се да го вдигна. Глава чесън, увита в една от кърпичките на Ама. Трябваше да се досетя, че сигурно е сложила по един такъв амулет на всяка врата и всеки прозорец. Малките традиции на Ама за Хелоуин.
35
„Сиянието“ (The Shining) — филм на режисьора Стенли Кубрик по книгата на Стивън Кинг с участието на Джак Никълсън. Признат за класика сред хорър филмите. — Б.пр.