Младата жена го удари с всичка сила по лицето. Дръпна нагоре нощницата, за да прикрие гърдите си, и се опита да стане от леглото. Силните му пръсти обхванаха китката й.
— Тони, какво има?
— Похотлива свиня!
Беше задъхана, гневът я задушаваше. Напрегнатият му син поглед не се отделяше от нея.
— Тони, ти не искаш за съпруг някой отегчителен човек, който никога не е престъпвал законите.
— Напротив, искам! Точно такъв искам!
— За Бога, не искаш съпруг, на когото не му стиска да изневери.
— Искам! Именно това искам!
— Огледай се. Всичко това може да бъде твое в замяна на благосклонността ти — продължи да я изкушава.
Гневът й избухна с пълна сила.
— Дръж си показния Идънуд. Ти си най-арогантният, най-подвластният на желанията си мъж. Мислиш, че богатствата ти могат да купят всичко; те обаче не могат да купят мен! За Бога, ти си просто един любител на лукса, украсяваш прислугата си с рубини, спиш върху трон, купуваш си титли.
— Значи излиза, че предпочиташ морален човек?
— Не бих могла да обичам друг! — изрече тържествено тя.
Савидж пусна китката й.
— Обличай се, Тони! Връщаш се с мен в Лондон.
Младата жена се запъти почти тичешком към стаята си. Всичко бе свършило. Беше се отървала на косъм. Беше най-щастливото момиче на света. Ангел-хранителят й явно се грижеше за нея. Хвърли се върху леглото. И от очите й потекоха потоци.
— Да вървят по дяволите всички ангели!
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА
Когато излезе от спалнята си, носеше кремава ленена рокля и обувки от ярешка кожа със същия цвят. Черната й коса бе навита на класически кок. Това бе добре възпитаната лейди Антония Лам със знатен произход.
Адам Савидж я очакваше на горната площадка на великолепното стълбище. Тъмните му дрехи бяха с безупречна кройка, ризата — снежнобяла, поклонът — едновременно учтив и официален. Слязоха заедно и влязоха в огромната кухня.
— Жените би трябвало да гледат, а не да слушат — обърна се Джон Бул с поучаващ тон към Киринда.
— Жените би трябвало да се гледат, а не да се слушат — поправи го тихо Адам.
— Виждаш ли? Негово превъзходителство е съгласен с мен — заяви самодоволно тамилът.
Антония го изгледа възмутено. Погледът й се изпълни и с презрение, когато го насочи към неговия господар.
— Тогава негово превъзходителство е гаден песоглавец!
Внезапно дочу идващите откъм трапезарията гласове. Разговорът се водеше на френски. Съмняваше се, че това бяха слугите.
— Джон Бул, моля те погрижи се пътните чанти на нейно превъзходителство да бъдат отнесени долу.
После се обърна към Тони и я подкани с жест да тръгне пред него към трапезарията.
В мига, в който влязоха, трима мъже станаха на крака. Гласът на Савидж прозвуча меко като коприна:
— Позволи ми да ти представя нашите гости, скъпа моя. Това е граф Дьо Барас… прекрасната му съпруга… дъщерите му.
Френският аристократ целуна ръката на младата жена.
— Мадам Соваж, за мен е чест.
Говореше със силен акцент. Очевидно знаеше малко английски. Антония се опитваше да не гледа втренчено в дамите, отрупани с венецианска дантела и със смешни високи перуки на главите.
Леопардът я представи и на другите двама мъже.
— Херцог Дьо Мен. Маркиз Дьо Сен Симон.
Антония се запита дали не трябва да се поклони.
— Enchante!12 — промърмори херцогът.
— Beaute du diable!13 — заяви маркизът и целуна ръката й.
Адам извади ключ от джоба на сакото си.
— Скъпа моя, отключи храма за тези господа. Нещата, складирани там, са техни. Веднага след като семейство Барас приключи със закуската, ще се погрижа да се качат отново на борда на кораба.
Тони бе напълно объркана. Какво, по дяволите, ставаше тук? Железният ключ в дланта й все още пазеше топлината от тялото на Савидж. Нима очакваше от нея да предаде оръжието на тези французи? Искаше й се да захвърли ключа в лицето му. Всички присъстващи обаче имаха такива безупречни маниери, че се чувстваше задължена да се държи като дама. Като в транс се запъти към изхода. Французите я последваха.
Отвън имаше десетина товарни коли. Гостите размениха по няколко думи с кочияшите; очевидно фургоните бяха техни.
Младата жена си пое дълбоко въздух, отключи и отвори бавно вратата.
— Уух!
Възкликна при вида на разкрилата се пред очите й красота. Прекрасни мебели в стил Луи XIV, скринове с извити крака, позлатени канапета, столове и маси стояха край предмети на изкуството, картини, огледала в позлатени рамки и други безценни принадлежности. Все едно, че бе попаднала в пещерата на Аладин.