— О, Роз, надявам се, че ще успея да се справя с това. Той е най-властният и вбесяващ ме човек на земята, с мнение абсолютно по всички въпроси. Според него образованието ми било доста занемарено. Роз, на него май му се иска да ме научи на разни неща… или по-скоро да научи на тях лорд Лам. Ще попия всичко като гъба. Той самият е започнал от нищо. Всичко, което притежава сега, е придобил единствено с двете си ръце.
— Е — пошегува се Розалинд, — той определено е успял да те накара да се храниш от тях.
— Не е вярно! Държах се направо грубо с него. Заявих му, че е студен и безразличен към моята болка и че го ненавиждам.
— И каква бе реакцията му?
— Каза, че ще трябва да се научим да се изтърпяваме един друг. Какво ще кажеш да се покажеш в града след ден-два?
— О, скъпа, идеята ти е наистина великолепна. Никак не е прилично да оставаш сама с него, нали знаеш.
— О, Роз, разбира се, че няма нищо неприлично. Той ме мисли за мъж… е, не за мъж, а за момче, и то доста зелено.
— Но ти не си мъж, ти си жена, Антония, а Адам Савидж е най-вълнуващият мъж, който сме виждали.
— Господи, да, мъжът, на който не му липсва нищо. Значи и ти не си останала безразлична към неговия магнетизъм?
— Аз съм вече възрастна. Но ти, скъпа, си много уязвима. Пази се да не се увлечеш по него. Не ми се вярва, че майка ти е позволила да й се изплъзне такава златна рибка.
Антония бе шокирана от думите на баба си. Опита да се постави на нейно място, след това — на майка си, да види Савидж през техните очи. Мъжествените му черти сякаш бяха изсечени с брадва от най-тъмното махагоново дърво. Черната му къдрава коса пораждаше у една жена желанието да я развърже, да я пусне и да прокара пръсти през нея. На Тони й се искаше да я разроши. Скулите и носът му бяха изсечени, брадичката бе ъгловата, упорита и дръзка.
Той беше висок, с невероятно широки рамене, с подобни на млади дъбове крака. Ръцете му бяха силни, мургави и изключително привлекателни. Девойката долавяше, че увереността, която се излъчваше от него, не се дължеше на богатствата му. Тя идваше дълбоко от него самия. Савидж бе упорит, решителен, волеви, неотстъпващ, жилав и трудно можеше да бъде измамен. На всичкото отгоре външността му бе греховно привлекателна. Но онова, което най-силно я привличаше, бяха леденосините му очи. Те можеха да смразят всеки само с един поглед.
Антония въздъхна тежко. Даваше си сметка, че за която и да било жена, независимо от възрастта й, той бе убийствено, опасно желан и подозираше, че броят на онези, които бяха оглупели по него, надминаваше цял легион.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Смрачаваше се, когато двамата ездачи пристигнаха в Идънуд. Тони не бе виждала къщата завършена и дъхът й секна.
На главната врата срещнаха екзотично изглеждащо създание, облечено в сари с пастелни цветове. Ръцете му бяха пълни с високи сини ириси от градината. Непознатата се усмихна срамежливо и се отпусна на колене.
— Добре дошъл, господарю. Идънуд прилича на дворец. Цветята са странни, но не по-малко красиви.
Савидж я накара да стане и вдигна малката й длан към устните си.
— Това е Киринда, Тони. Понякога я наричаме Лотосов цвят.
Зачака реакцията на юношата при вида на прекрасната жена; той я наблюдаваше с огромно любопитство. Адам прикри усмивката си. Ако Тони не се възбуждаше от изкусителната представителка на женския пол, значи не беше нормален.
Светлият мраморен под започваше отвън и стигаше до подобната на катедрала приемна. При вида на младия мъж скорецът повдигна малката си качулка и изграчи:
— Савидж! Грешник! Пъклено изкушение!
— Това е Рупи — обясни на Тони той.
— Я да видим дали съм отгатнал — засмя се младежът. — Това е цената, която си платил за него, нали?7
Адам кимна.
— Буквално ме ограбиха.
Киринда започна да пали свещите и лампите с тънка дълга свещ. Движеше се толкова грациозно и безшумно, че беше истинско удоволствие да я наблюдава човек. Светлината озари кремаво-белия мрамор и тънките му златни венички изпъкнаха. Джеймс Уайът бе направил добър избор.
— Не виждам никакви бенгалски тигри — пошегува се Антония. — Мислех, че като отидат в Индокитай, всички англичани стават големи белокожи ловци.
Ледените сини очи на Адам я изгледаха студено.
— Аз ловувах от нужда. Не за трофеи.
Към тях се запъти някакъв туземец в безупречни бели дрехи и рубиненочервен тюрбан. Носеше сребърен поднос с две малки чашки.
— Това е моята дясна ръка. Джон Бул, запознай се с лорд Антъни Лам.