Катрин не каза нищо и изчака, докато Дмитрий не я заведе в друга просторна стая, гостната, отрупана с мебели от палисандрово дърво и махагон, столове и диванчета, тапицирани с коприна и кадифе в най-убитите тонове на розовото и златното, пасващи си добре с дебелите персийски килими.
В камината пращеше силен огън и затопляше приятно цялата стая. Катрин се настани на едно малко столче, отбранителен ход, забелязан от Дмитрий. Като седна, тя отвърза тежката наметка, която й бе дала Маруся, и я захвърли настрани. Никое от нещата, които Дмитрий й бе купил в Англия, не подхождаше за суровата руска зима. Това щеше бързо да се поправи. Зимният й гардероб бе поръчан и почти готов. Един слуга вече беше инструктиран да занесе някои от дрехите й за необходимите корекции и разширения.
— Ще пийнеш ли малко бренди да се затоплиш? — попита Дмитрий и седна срещу нея.
— Това ли е руският цяр за всичко?
— Не, водката.
— Пробвала съм водката ви, не, благодаря. Не ми хареса особено. Ще пия чай, ако не възразяваш.
Дмитрий махна с ръка и единият от двамата лакеи се втурна да изпълнява поръчката.
— Колко мило — рече тя язвително. — Имам си вече бавачка. Малко късничко, не ти ли се струва.
Принцът отново даде знак, вратата се затвори и ги остави сами.
— Слугите са толкова изпълнителни, че след време започваш да не ги забелязваш.
— Очевидно не съм прекарала достатъчно дълго време тук. — С тези думи Катрин открехна вратичката към проблемите, които бяха в ума и на двамата, но се изплаши и побърза да я захлопне.
— Е, Дмитрий, как си?
— Липсваше ми, Катя.
Това не бе завоят, към който смяташе да поведе разговора.
— Наистина ли очакваш да ти повярвам, след като изчезна за три месеца?
— Имах работа…
— Да, в Австрия — прекъсна го рязко тя. — Казаха ми, но едва след като изпрати да ме повикат. Междувременно можеше и да си умрял, а аз да не разбера. — О, не, обидата й от продължителното му пренебрежение започваше да си проличава. Не искаше в никой случай да му показва колко й бе липсвал той.
Чаят пристигна, очевидно приготвен отпреди. На Катрин й бе спестено усилието да се чуди какво да приказва и й бе дадено време да овладее мислите си. Наля си чай, без да бърза. За Дмитрий донесоха исканото бренди, но той не го докосна.
След като Катрин остана смълчана, отпивайки по малко от чая си, Дмитрий осъзна, че тя се бе отказала от директната конфронтация. Той обаче желаеше да приключат с най-лошото.
— Знаеш ли, ти беше права — каза тихо той, привличайки погледа й върху себе си. — Трябваше да изпратя да те повикат, преди да замина за Австрия. Но както споменах вече, има твърде много неща, за които ти дължа извинение… Катя, съжалявам, но пристанището вече е затворено и нито един кораб няма да отпътува преди настъпването на пролетта.
— Искаш да кажеш, че не мога да се прибера у дома, така ли?
Очакваше от нея отговор от рода на този, че е изключено цялата страна да е изолирана, както си и беше. Дмитрий беше подготвил още измислици, за да я убеди, че отворените пристанища не можеха да послужат за целта. Простичкият й въпрос обаче ги захвърли всичките в коша за боклук.
— Защо не си разтревожена? — попита остро той.
Катрин бързо осъзна грешката си.
— Разбира е, че съм разтревожена, но се страхувах, че това ще се случи, още когато по пътя започна да вали сняг. От няколко дни вече свикнах с мисълта.
Дмитрий беше толкова възхитен, че вече се е примирила с мисълта за оставането си, че едва не се засмя, проваляйки позата си на недоволство, което се предполагаше, че изпитва.
— Естествено, южните пристанища са отворени, но се намират на близо хиляда мили, а пътят по това време на годината ще е изнурителен дори за руснак.
— О, всъщност за това не може да става и дума, що се отнася до мен — намеси се бързо Катрин. — Едва не умрях от студ, докато дойда дотук.
— Не бих ти го и предложил — увери я Дмитрий. — Да не забравяме и за западния маршрут през Франция. — Пропусна да спомене всички отворени пристанища по крайбрежната линия, като разчиташе, че тя няма да се сети за тях. — Но и той не е за препоръчване през зимата.
— И аз мисля така — отвърна Катрин. — Искам да кажа, щом дори армията на Наполеон е била сломена от руската зима, какъв шанс бих имала аз? И така, докъде стигнахме?
— Тъй като за всичко това съм виновен само аз — нали в крайна сметка ти бях обещал да те върна с кораб до Англия преди сковаването на ледовете, — мога само да се надявам, че ще приемеш гостоприемството ми, докато снегът не се стопи.
— Отново като затворничка ли? — поинтересува се Катрин.
— Не, мъничката ми. Ще бъдеш свободна да ходиш където пожелаеш. Ще бъдеш само моя гостенка и нищо повече.